Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Капки пот блеснаха по челото му.
Той се натисна силно напред. Неговите ръце бяха притиснати към гърдите така, че едва можеше да диша. От движението кожата му се олющи, обаче той спря в дупката.
Не можеше нито да напредне повече, нито да се върне. Ужасно положение! Той беше залостен тук, докато вятърът тласкаше вълните и от време на време някой лунен лъч му посочваше пътя…
Марино произнесе една кратка молитва и, опирайки краката си на железните плочки на пода, с цената на големи болки, напрягайки всичките си сили, можа да се промъкне до кръста навън.
Сега ръцете му бяха свободни и той можеше да си служи с тях, опирайки се в стената.
Той бързо се измъкна и падна във водата, която се затвори над него.
Няколко секунди по-късно, главата му се появи близо до стената, където го бяха завлекли вълните.
Употребявайки силата на мишците си, той можа да се обърне към морето.
Той се стремеше да се задържи на почти еднакво разстояние от двата вълнолома, на около петдесет стъпки от единия и от другия.
Видя върху един от вълноломите силуета на един пазач от каторгата и забеляза в същото време с безпокойство, че вятърът разпръскваше облаците и луната освети водата.
При все това Марино се надяваше, че ще може да избегне бдителността на часовоя й да достигне незабелязано до входа на пристанището, откъдето да се добере до изолирания пясъчен бряг, ненаблюдаван от никого.
Перспективата за свободата му даваше неизтощими сили. Неговите яки мишци цепеха здраво вълните, като той ту се издигаше на гребените им, ту падаше в гънките им.
Досега всичко беше благополучно и той не се съмняваше вече в успеха.
Единственото нещо, което го безпокоеше, бе, че лунната светлина го осветяваше и необходимостта да мине под очите на караула, който, облегнал се на пушката си, се бе загледал във водата.
Внезапно Марино, който не изпущаше из очи войника, позна в него страшния Гаспар. Последният бе постъпил на стража тази нощ.
Не му оставаше друго, освен да плува по-смело и по-бързо. Може би той нямаше да забележи главата и раменете на Марино, осветени от луната?
Беглецът бе вече в опасно положение. Приближаваше се към мястото, където бе отправен погледът на Гаспар.
Той сниши главата си между раменете и се опита да се скрие зад вълните.
Но една вълна го издигна нагоре. Гаспар трепна, издигна глава и се приближи до края на вълнолома, за да види по-добре.
— Хей! — викна той. — Какво е това? Кой плува там?…
Отговори или ще стрелям.
В момента, когато войникът насочи пушката си към него, Марино се гмурна.
Един гърмеж проехтя и след няколко минути пазачите от каторгата се появиха.
Куршумът бе изсвирил над водата, без да засегне беглеца, който бе потопил главата си във водата.
Марино отново заплава с голяма бързина, влагайки цялата си енергия, за да излезе вън от пристанището и да избегне войника, който насочваше пушката си към него.
— Един избягал! — викна Гаспар. — Негодникът плува добре, но няма да ни избегне.
Той стреля още веднъж.
Глухото ехо на този нов гърмеж се разнесе далече, обръщайки вниманието на пазачите от другата страна.
Спуснати бяха няколко лодки във водата, върху които се покачиха войниците от каторгата.
Макар че не беше засегнат от двата куршума, Марино изглеждаше изгубен, понеже, докато плуваше бързо към края на вълнолома, войниците се бяха спуснали с лодките подир него, осветявайки го с прожектори, а в това време други войници се отправяха с лодки да му пресекат пътя.
Лунната светлина благоприятствуваше преследването. Марино не можеше да се спаси. Или щеше да потъне в дълбочините — понеже силите му бяха дошли до крайния предел — или щеше да падне в ръцете на преследвачите си, чийто брой се увеличаваше всяка минута, тъй като оръдието за тревога на каторгата бе известило за бягството на един затворник.
Гласът на Гаспар, който беше върху моста, доминираше над виковете на другите и над бученето на вълните.
Той викаше на пазачите от лодките посоката, която трябваше да следват, за да достигнат до плувеца, който не можеше да съперничи по бързина с лодките, снабдени с по няколко чифта гребла.
Ясно беше, че Марино е безвъзвратно загубен!…
Сутринта комендантът на крепостта в Тулон бе уведомен, че каторжникът Марино Маринели, който през нощта бе направил отчаян опит за бягство, бе заловен и очакваше в една килия, във вътрешността на крепостта, да се произнесат върху съдбата му.
В същото време му съобщиха, че изпратеният куриер във Венеция се е завърнал.
Комендантът заповяда да го доведат при него. Той го очакваше прав, близо до масата си, отрупана с карти и планове.