Война на световете

Неясно и чудно е видението, породило се в ума ми, за това как животът бавно се разпространява от туй мъничко гнездо на слънчевата система по целия безжизнен безкрай на звездното пространство. Но то е далечна мечта. Може би, от друга страна, унищожаването на марсианците да е само временна отсрочка. Може за тях, а не за нас да е предопределено бъдещето.

Трябва да призная, че напрежението и опасностите на онова време са оставили неизгладимо чувство на съмнение и несигурност в душата ми. Седя в кабинета си и пиша при светлината на лампата и изведнъж ми се привижда, че съвземащата се от разрухата долина пред мен е пак обгърната от виещи се пламъци и ми се струва, че къщата зад мени около мен е празна и изоставена. Излизам на пътя за Байфлит, изпреварват ме разни коли — минава с каруца чиракът на месаря, минава файтон с излетници, един работник с велосипед, деца, отиващи на училище — и изведнъж те стават смътни и недействителни, а аз отново бързам с артилериста в напечената, гнетяща тишина. Нощем ми се присънва черният прах, покрил безмълвните улици, и сгърчените трупове, загърнати с таз черна пелена; те се надигат срещу мен, окъсани и изпоръфани от кучета. Те неразбрано бръщолевят, стават по-свирепи, по-бледи, по-грозни, докато се превърнат в безумно разкривени подобия на човеци, и аз се събуждам облян от студена пот, изтръпнал в мрака на нощта.

Отивам в Лондон и виждам, многолюдната блъсканица по Флийт стрийт и по Странд и на ума ми идва, че това са само блуждаещи из улиците сенки на миналото, които съм видял безмълвни и окаяни, да скитат насам и натам, призраци в мъртъв град, привиден живот в галванизирано тяло. А странно е също да стоя и на Примроуз Хил, както стоях само един ден преди да напиша тази последна глава, и да гледам огромното море от къщи, синеещи се смътно през пелената на пушека и мъглата и чезнещи нататък, към неясно очертания кръгозор, да виждам хората да се разхождат между цветните лехи на хълма, да виждам любопитни, струпали се около марсианската машина, която още стои там, да чувам врявата на играещите деца и да си спомням времето, когато бях видял всичко това ярко и рязко очертано, сковано и безмълвно, в зората на този сетен велик ден…

А най-странното е да държа пак ръката на жена си и да мисля, че аз съм смятал нея, а тя е смятала мене между мъртвите.