Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
По целия път оттам местността имаше зловещ, непривичен вид. Уимбълдън беше пострадал особено много. Уолтън, благодарение на оцелялата от пожара борова гора, изглеждаше да е най-малко засегнатото селище по линията. Уандъл, Моул, всяко поточе бяха затрупани с червени бурени, които имаха вид на нещо средно между кайма и кълцано зеле. Боровите гори на Съри бяха обаче твърде сухи за ластарите на червените лози. Оттатък Уимбълдън, близо до линията, в някакъв разсадник се виждаха купчини разровена пръст около шестия цилиндър. Наоколо се тълпяха хора, а по средата работеше команда сапьори. Над ямата се развяваше английско знаме и весело плющеше на утринния ветрец. Разсадникът беше целият почервенял от бурени — широко синкавокърваво пространство, пресечено от пурпурни сенки, много болезнено за очите. Погледът с безкрайно облекчение се устремяваше от обгорените сиви и мрачно червени тонове на предния план към мекия синьозелен цвят на източните възвишения.
Линията пред гара Уокинг откъм Лондон още се възстановяваше, затова аз слязох на гара Байфлит и тръгнах по пътя за Мейбъри, край мястото, където заедно с артилериста бях приказвал с хусарите, и край другото място, където в бурята пред мен се беше появил марсианец. Тука, движен от любопитство, се отбих в гъстака от червени листа и намерих разкривената, счупена двуколка и пръснати около нея побелели, оглозгани конски кости. Постоях, загледан в тези останки…
Сетне се върнах през боровата гора, газейки тук-таме до рамената в червени бурени, видях, че стопанинът на „Шареното куче“ вече е погребан, и край Коледж Армс стигнах у дома. На минаване някакъв човек ме поздрави по име от отворената врата на една вила.
Погледнах моята къща с мигновен проблясък на надежда, който тозчас угасна. Някой беше разбил вратата; тя не беше затворена и тъкмо бавно се отваряше, когато се приближих.
Вратата пак се хлопна. Вятърът развяваше пердетата в отворения прозорец на кабинета, през който двамата с артилериста бяхме наблюдавали зората. Никой не беше го затворил оттогава досега. Изпочупените храсти си стояха така, както ги бях оставил преди около четири седмици. С несигурни крачки влязох в антрето — чувствуваше се, че къщата е пуста. Пътеката по стълбището беше събрана и избеляла, където бях се свил, мокър до кости от бурята, в нощта на катастрофата. Следите от мръсните ни крака, както видях, все още водеха нагоре.
Проследих тези стъпки до кабинета си: на писалището все още лежеше, затиснат със селенитова попивателна преса, изписаният лист, който бях оставил в деня, когато се отвори първият цилиндър. Постоях над него и препрочетох недовършените си доводи. Това беше статия за вероятното развитие на нравствените схващания успоредно с развитието на цивилизацията; последното изречение представляваше начало на пророчество. „След стотина-двеста години — бях писал аз — можем да очакваме…“ Изречението се прекъсваше ненадейно. Спомних си как не бях могъл да се съсредоточа тази сутрин преди по-малко от един месец и как бях прекъснал работата си, за да си взема броя на „Дейли кроникъл“ от вестникаря. Спомних си как слязох и отидох при градинската порта, когато го видях да идва, и как изслушах чудноватия му разказ за „хората от Марс“.
Отидох долу и влязох в трапезарията. Там намерих овнешкото и хляба, много развалени вече, и катурнатата бутилка от бира, както ги бяхме оставили двамата с артилериста. Домът ми беше изоставен. Разбрах безумието на слабата надежда, която бях хранил толкова дълго. И в този миг се случи нещо странно.