Войната на старците [Old Man's War - bg]

Обърнах се към Фиона.

— Какво ти е нужно, за да ни закараш дотам здрави и читави?

— Молитва — рече тя. — В момента сме само един от множеството отломъци, които се носят из космоса. Но ударим ли атмосферата, ще привлечем вниманието на рреите.

— Колко дълго можем да останем тук?

— Не чак толкова, колкото ти се иска. Запасите ни от храна, вода и въздух са ограничени — въпреки усъвършенстваните ни тела.

— Колко време след като навлезем в атмосферата ще трябва да запалиш двигателите?

— Почти веднага. Ако започнем да се премятаме, може въобще да не успея да възстановя контрола. Случи ли се това, обречени сме.

— Прави, каквото ти е по силите — казах и тя кимна. — И тъй, Алън. Време е да съобщим на останалите за промяната в плана.

— Започва се — извика Фиона и включи двигателите. Ускорението ме притисна в облегалката. Вече не падахме свободно към повърхността, а се носехме към нея.

— Сега ще ни раздруса — предупреди Фиона и миг след това корпусът започна да се тресе.

Един от приборите издаде тревожен сигнал.

— Активно сканиране — досетих се. — Засякоха ни.

— Виждам — отвърна Фиона и се опита да промени курса. — До няколко секунди навлизаме в облаци. Може да ни помогнат.

— Че облаците помагат ли?

— Не — отвърна тя и се насочи право към тях.

Излязохме няколко километра по на изток и отново ни засякоха.

— Все още ни държат под око — рекох. — Противников летателен апарат на 350 километра, в посока към нас.

— Ще се постарая да съм колкото се може по-близо до повърхността, когато ни застигнат — обеща тя. — Не можем да им избягаме, нито да влезем в бой. Единствената ни надежда е да напуснем совалката, преди да ни доближат, и да се скрием сред дърветата.

— Не ми звучи окуражително — обадих се.

— Не ми е до окуражаване — отвърна Фиона. — Дръжте се.

Совалката се спусна рязко надолу.

Скоро рреите вече бяха съвсем близо.

— Изстреляха ракети — извиках и Фиона отново направи рязка маневра. Земята вече се виждаше. Една ракета профуча над нас, втората се удари във върха на близкия хълм.

— Чудесно — рекох, но едва не си прехапах езика, когато трета ракета се взриви съвсем близко до нас и совалката изгуби управление. Нов взрив и шрапнелите разкъсаха една от стените. Чух свистене на вятър и уплашени викове.

— Кацаме — докладва Фиона, докато се бореше да изправи совалката. Носехме се със страховита скорост към неголямо езеро. — Изглежда, ще се ударим в повърхността и ще се разбием — обяви със спокоен глас тя. — Съжалявам.

— Поне направи, каквото можа — отвърнах и миг след това носът на совалката се вряза в гладката повърхност.

Трясък, скърцане на разкъсан метал, докато совалката потъваше бързо, от удара носът се откъсна от корпуса. Зърнах Алън и цялото отделение да прелитат край мен — беше като застинала фотография, всичките зяпнали от ужас и ококорени. След миг се изгубиха от погледа ми. Нещо ме блъсна в лицето, опитах се да изкрещя, но гърлото ми закъркори. От раната под налягане бликна УмнаКръв. Погледнах през рамо и мярнах за миг Фиона.