Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— А ти не намери ли мъж, не отима ли свои деца? — попита, без да мисли, че ще я жегне с въпроса, защото и тя самата до тези години не беше намерила мъж по сърце, нямаше своя челяд.
— Не намерих жених, все още нямам деца… Всичко изгубих, сестро Ана! — олюля се от умората на дългия път, потърси опора в рамото на хаджийката, за миг се попита: „Що правя тук“, но ръката на духовната й сестра я подкрепи.
— Не се измъчвай в спомени и не губи надеждите си! Можеш да останеш при мен, докато се съвземеш, докато видиш по-светъл път или с добри вестоносци отново да тръгнеш за Плевен… — говореше й утешително; като разбра, че макар и полезен, животът на плевенската наставница е злочест. — Ела с мен! — влязоха при момичетата в голямата одая.
— Добър ден и спорна да ви е работата, девици благоразумни! — Анастасия върна силите си, като видя усърдието им.
— Добър ден! — отвърнаха вкупом. — Добре си дошла! — добавиха някои, изучили благонравието.
— Момичета, някой от вас може ли да познае коя е тази жена — хаджийката взе вързопа от ръцете на Анастасия, поведе я да седне по-близо до огъня и зачака да чуе какво ще кажат момите.
Отвърнаха й с мълчание.
Анастасия не седна, а мина да поразгледа това, що девиците вършат. Хаджи Ана като разбра, че няма да отговорят на питането й, тръгна след гостенката си и рече:
— Мили мои, тази е Анастасия Димитрова от Плевен, дето ви казах, че е отворила светско училище за момичета, та при нея изпратих Калинка за добра грамотност…
Недоизрекла се, хаджийката видя как девойките вдигнаха главите си отведнъж, отместиха ръкоделието, вгледаха се в лицето на непознатата, готови да станат с почит. Първо се надигна едно тринайсетгодишно момиче с високо, заоблено чело, с дълги, кестеняви коси, оплетени на плитка, пусната върху гърба. От очите му струеше ранен разсъдък за възрастта.
— Наставнице на момичета, аз нося твоето име и все си мечтая да стана наставница като теб, чувала съм за школото ти — беше високо, слабовато, но жилаво.
— И ти ли си Анастасия? — плевенската учителка спря до него.
— Анастасия Тошева съм… Баща ми се казва Миху Каличков, а майка ми Гана… Наставнице, много исках да дойда при теб с Калинка, но бях малка и тате ме даде при даскал Пашо, който ме научи на аз-буки-веди, а после по Рибния буквар, а после ме доведе тук… — момичето замълча.
— И вече си хем голяма, хем грамотна! — Анастасия се засмя, докосна с пръсти руменината на малката. — Затова, когато поискаш, можеш да дойдеш при мен в Плевен… Да речем идната пролет! — жаждата на момичето я бе накарала да забрави катинара на училищната килия.
— Бива и през Плевен да мина, наставнице, ама сега… — малката се вгледа в прозореца, защото не смееше да изрече на глас думите, повелени й от онзи снажен, щедър човек, пристигнал миналата неделя в бащината й къща да склони всички там, че трябва…
— Ето го! — момичето вдигна ръка, седна на мястото си и наведе глава, сякаш беше сторила грях, дето помисли за благородника и той като провидение влезе в двора.
По пътеката от вратницата към къщата на хаджи Ана вървеше добре облечен, мъдролик човек, преминал навярно четирийсетте, защото личеше, че е в силите си.
— Захари Княжески! — хаджийката викна учудено, обърна гръб на момите, насядали околовръст и забърза да го посрещне.
Изучил школото на негово преподобие Неофит Рилски в Габрово, преди години хаджи Захари се беше върнал в Заара и някое време даскалува по взаимоучителните таблици в своя град. Но понеже и неговата жажда за знания беше неутолима, замина за Русия, където наедно с други българи завърши Одеската семинария. Характерът на хаджи Захари беше благ, човеколюбието му — славно и безгранично, та така спечели много другари не само сред своите в чужда земя, но и сред тамошни знатни хора. Те му помогнаха да остане още няколко години в Русия, дадоха му името Княжески и го пратиха да разгледа великата руска земя от Одеса до Москва и Петербург. Като видя там как жената се учи, какви са добрините от ограмотяването на девиците, той реши да помогне, доколкото му даваха силите, и на своя народ. Затова си дойде от Одеса в този ноември — есента на 1849 година.
— Колко драго ми е да видя мъдроучения наставник! — хаджи Ана се поклони на прага и всички девици видяха господина. — Тази нощ не ми се присъниха далекодрумници, пък ей на — бог ми прати двама добри люде в един ден! — тя подаде ръка на учителя, той като взе ръката й, вдигна я да я целуне и тогава рече.
— Добър ден! Драго ми е.
В Заара, пък комай и из цяло Българско, единици бяха онези, видели мъж да целуне ръка на жена — сиреч много я тачи!