Нож от блянове

Щерката на Деветте луни? Някоя високопоставена сеанчанка явно. Но защо трябваше да се притесни от такова нещо?

Мишима направи гримаса — ужасна гледка с всички тези белези, кръстосани по лицето му.

— Чел съм, че от двете страни при Семаларен е имало четиристотин дамане и е било касапница. Половината имперска армия загинала на бойното поле, и над три четвърти от бунтовниците.

— Все едно, Мишима, трябва да го направим. Или по-скоро някой трябва да го направи. Ти може да избегнеш извинението, но аз няма. — Какво, в името на Светлината, му беше толкова притеснително на едно извинение? Жената миришеше… примирено. — За жалост, ще ни трябват недели, ако не и месеци да съберем достатъчно войници и дамане, за да спукаме този цирей. Благодаря ви за предложението за помощ, милорд. Няма да се забрави. — Тилий му подаде знамето. — Това трябва да ви го върна, след като не мога да предложа своята част от сделката, но позволете ми един съвет. Всепобедната армия може временно да си има други задачи, но няма да позволим на никого да се възползва от положението и да се самообяви за крал. Решени сме да си върнем тазиземя, а не да я разделяме на парчета.

— А ние сме решени да опазим земите си — заяви пламенно Бере-релайн и накара кобилата си да се втурне през няколкото разтега суха трева между нея и сеанчанците. Кобилата гореше от нетърпение да побегне по-далече от този вятър и й беше много трудно да я спре. Дори миризмата й беше пламенна. Никакво търпение повече. Миришеше като вълчица, бранеща ранения си самец. — Чух, че вашата „Всепобед, на армия“ не заслужава името си. Чух, че Прероденият Дракон ви е разбил здраво на юг. Не си и помисляйте, че Перин Айбара не може да направи същото. — Светлина! А той се бе притеснявал от безразсъдст-вото на Ейрам!

— Не искам да разбивам никого освен Шайдо — твърдо заяви Перин, мъчеше се да отблъсне образа, който се опитваше да се оформи в главата му. Стъпко поне като че ли вече се успокояваше — още потръпваше от време на време, но бе престанал да върти очи. — Има начин това да се направи и пак всичко да остане тихо, без да се налага да се извинявате. — Щом това беше важно за нея, готов беше да го използва. — Щерката на Деветте луни може да си отдъхне спокойно. Казах ви, че съм го обмислил това. Таланвор ми каза, че сте имали някакъв чай, от който на жена, можеща да прелива, й се подгъвали коленете.

Тилий върна знамето пред седлото си и го изгледа продължително. После каза:

— И на жена, и на мъж. Чух, че няколко мъже били хванати така. Но как точно предлагате да го налеем в гърлата на тези четиристотин жени, щом са обградени от сто хиляди айилци?

— Като го дадем на всички, без да разберат, че го пият. Ще ми трябва обаче толкова, колкото мога да получа. Фургони може би. Няма как да се загрее водата, разбирате ли, тъй че чаят ще е слабичък.

Тилий се изсмя.

— Дързък план, милорд. Допускам, че може да имат един-два фургона в манифактурата, където се прави чаят, но пътят дотам е дълъг, навътре в Амадиция, почти до Тарабон, а единственият начин да взема повече от няколко фунта наведнъж ще е, ако обясня на някой с по-висок ранг защо го искам. И с това отново свършва цялото мълчание.