Убежище

— Не знам — отвърна Дризт, след като обсъди притеснителния въпрос.

— Помисли тогава! — извика Монтолио. — Какво ти казаха инстинктите ти за гнолите или за фермерите в Малдобар? Лот не е твое божество, поне това е сигурно. Тогава какъв бог или богиня отговаря на онова, което е в сърцето на Дризт До’Урден?

Монтолио почти можеше да чуе как Дризт свива рамене.

— Ти не знаеш? — попита старият пазител. — Но аз знам.

— Въобразяваш си твърде много — отвърна Дризт все още неубеден.

— Наблюдавам твърде много — каза Монтолио със смях. — Близка ли ти е Гуенивар по сърце?

— Никога не съм се съмнявал в този факт — отвърна честно Дризт.

— Гуенивар се следва Миелики.

— Откъде знаеш? — заяде се Дризт, който започваше да се смущава. Нямаше нищо против предположенията на Монтолио за него самия, но не бе съгласен с подобно отношение към пантерата. За Дризт Гуенивар изглеждаше някак над всички богове и следването им.

— Откъде знам? — повтори невярващо Монтолио. — Котката ми каза, разбира се! Гуенивар е същността на пантерата, създание от царството на Миелики.

— Гуенивар не се нуждае от твоите определения — тросна му се Дризт ядосано и рязко се премести, за да седне отново до него.

— Разбира се, че не — съгласи се той. — Но това не променя фактите. Ти не разбираш, Дризт До’Урден. Ти си израснал с извращенията на едно божество.

— А твоето е истинското, така ли? — попита саркастично Дризт.

— Те всички са истински и страхувам се, всички са едно — отвърна Монтолио. А Дризт трябваше да се съгласи с констатацията му: той наистина не разбираше.

— Ти мислиш божествата за външни създания — опита се да му обясни старият човек. — Виждаш ги като физически същества, опитващи се да контролират твоите действия за собствените си цели и така ти, в своята упорита независимост, им се противиш. Но аз ти казвам, че божествата са вътре в нас, независимо дали човек ги приема за свои или не. Ти си следвал Миелики през целия си живот, Дризт. Но просто не си имал име, с което да я наречеш.

Неочаквано скептицизмът на Дризт бе заменен от интерес.

— Какво почувства, когато за първи път напусна Подземния мрак? — попита го Монтолио. — Какво ти каза сърцето ти, когато за първи път погледна към слънцето или звездите, или зелените гори?

Дризт си припомни този далечен ден, когато той и неговият патрул бяха напуснали Подземния мрак, за да нападнат една група светли елфи. Това бяха болезнени спомени, но сред тях мъждукаше едно чувство на спокойствие, един спомен за прекрасното въодушевление при усещането на вятъра и мириса на младите цветя.

— И как си говорил с Бластър? — продължи Монтолио. — Да споделяш пещера с тази мечка съвсем не е лесна задача! Независимо дали го приемаш или не, ти носиш сърце на пазител. А сърцето на пазителя е сърце на Миелики.