Убежище

16

За боговете и смисъла

Уроците продължаваха добре. Старият пазител бе узнал за тежкия емоционален товар на елфа, а Дризт навлизаше в чудесата на естествения свят по-добре от всеки друг, който Монтолио бе срещал. Но той усещаше, че нещо все още тревожи приятеля му, макар че нямаше никаква представа какво може да е то.

— Всички хора ли чуват така добре? — попита го един ден Дризт, докато извличаха един огромен паднал клон от долината. — Или просто твоят слух е дарба, която компенсира слепотата ти?

Откровеността на въпроса притесни Монтолио само за миг, докато осъзнае объркването на елфа, неудобството, причинено от неспособността му да разбере човешките способности.

— И дали слепотата ти не е хитрост, уловка, която използваш, за да спечелиш предимство? — продължи неумолимо Дризт.

— И какво, ако е? — попита безцеремонно Монтолио.

— Значи е добра, Монтолио ДеБруши — отвърна Дризт. — Със сигурност ти служи срещу враговете… а и срещу приятелите. — Думите прозвучаха горчиво на Дризт и той подозираше, че гордостта му го е заслепила.

— Не са те превъзхождали често в битка — заяви Монтолио, разбирайки източника на объркването на Дризт. Ако можеше да види изражението му, то щеше да му разкрие много повече. — Приемаш нещата твърде тежко — продължи Монтолио след неловко мълчание. — Аз не те победих истински.

— Но ме остави проснат на земята и безпомощен.

— Ти сам се повали — обясни му пазителят. — Аз наистина съм сляп, но не съм толкова безпомощен, колкото изглежда си мислиш. Ти ме подцени. Аз знаех, че ще го направиш, макар че не можех да повярвам, че е възможно ти да си толкова сляп.

Дризт спря рязко и Монтолио престана да дърпа тъкмо навреме. Старият пазител тръсна глава и се изсмя. После издърпа камата си, подхвърли я високо във въздуха, хвана я, извика „Бреза!“ и я запрати право срещу една от брезите във вечнозелената долчинка.

— Маже ли един слепец да направи това? — попита риторично Монтолио.

— Значи можеш да виждаш — заключи Дризт.

— Разбира се, че не — отвърна рязко той. — Очите ми не виждат от пет години. Но аз не съм сляп, Дризт, особено в мястото, което наричам свой дом. Ти обаче, все още ме смяташ за сляп — продължи той отново успокоен. — Онзи път, когато заклинанието за тъмнина изтече, ти сметна, че си спечелил предимство. Смяташе ли, че всичките ми успешни действия както в битката с орките, така и в нашето сражение, са просто подготвени и отиграни номера? Ако бях сакатият човек, за който ме смята Дризт До’Урден, как щях да оцелея дори един ден в тези планини?

— Аз не… — започна Дризт, но затруднението му го накара да замълчи. Монтолио казваше истината и той го знаеше. Беше сметнал, поне на подсъзнателно ниво, пазителят за непълноценен още при първата им среща. Дризт усети, че въпреки това не е показал неуважение към приятеля си. Той имаше високо мнение за него, но се беше поддал на предразсъдъци и бе сметнал, че физическите ограничения на пазителя са по-големи от неговите собствени.