Убежище

Гласът на Монтолио се сниши, когато стигна до по-близкото си минало. Разказа на елфа за далекогледците, за последната му кампания и за това как бяха повели битка с червения дракон, който опустошаваше селищата им. Драконът бе убит, както и трима от далекогледците, а лицето на Монтолио бе лошо обгорено.

— Духовниците се погрижиха добре за мен — каза мрачно Монтолио. — Не остана белег, който да свидетелства за болката. — Той спря и Дризт за първи път, откакто бе срещнал стария войн, видя сянка от болка да прекосява лицето му. — За очите ми обаче, не можаха да направят нищо. Раните бяха извън възможностите им.

— Дошъл си тук, за да умреш — каза Дризт, по-укорително, отколкото бе възнамерявал.

Монтолио не отхвърли обвинението.

— Бях усетил дъха на драконите, копията на орките, гнева на злите хора и алчността на онези, които съсипваха земята заради собствената си печалба — отговори той. — Нито едно от тези неща не ме нарани толкова много, колкото съжалението. Дори далекогледите ми спътници, които се бяха сражавали заедно с мен толкова много пъти ме съжаляваха. Дори ти.

— Аз не… — опита се да го прекъсне Дризт.

— Ти наистина ме съжаляваше — натърти Монтолио. — В нашата битка ти смяташе себе си за по-добър. Ето защо загуби! Силата на всеки войн е мъдростта, Дризт! Войнът разбира себе си, своите врагове и приятелите си. Ти ме смяташе за сакат, иначе никога нямаше да предприемеш маневрата с прескачането. Но аз те разбирах и предвиждах това движение. — Лицето му неочаквано се озари от лукава усмивка. — Главата ти все още ли те боли?

— Да — призна Дризт, разтривайки натъртеното място, — макар че мислите ми изглеждат прояснени.

— Колкото до първоначалния ти въпрос — продължи Монтолио, доволен от направената забележка, — няма нищо изключително в слуха ми или в някое от другите ми сетива. Аз просто обръщам повече внимание на това, което ми казват те от повечето хора и те ме ръководят доста добре, както вече си разбрал. Наистина, първоначално аз също не подозирах за собствените си възможности и ти си прав в предположението си защо дойдох тук. Без очите си се смятах за мъртъв и исках да умра тук, в тази долина, която бях открил и обикнал при по-ранните си пътувания.

Може би се дължи на Миелики, Повелителката на горите, макар че по-вероятно е на Граул, един толкова близък враг, но не след дълго промених намеренията си. Тук аз намерих цел, сам и осакатен — защото през онези първи дни аз бях сакат. Тази цел придаде нов смисъла в живота ми, а това от своя страна ме накара да осмисля отново своите ограничения. Сега съм стар и изморен, и сляп. Ако бях умрял преди пет години, както възнамерявах, щях да умра без животът ми да бъде завършен. И никога нямаше да разбера колко далеч мога да стигна. Само в нещастието, каквото Монтолио ДеБруши никога не си бе представял, успях да опозная себе си и своята богиня толкова добре.