Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
- Бих искал да вдигна тост за домакина и домакинята!
Гостите с готовност вдигнаха чаши.
Насърчен от отклика, Кавендиш се усмихна.
- Както много от вас знаят, семействата Фошар и Кавендиш са свързани от векове. Всички
сме наясно как Фошар... хм, заеха технологията на Кавендиш за каляване на стоманата,
осигурявайки собствения си възход, докато моят род залязва.
- На война като на война - обади се орангутанът от „Убийствата на улица „Морг”.
- Ще пия за това - отвърна Кавендиш и отпи от чашата си. - За съжаление или за щастие,
предвид традицията Фошар да умират от нелепи инциденти, никога не сме се женили
помежду си.
- На любов като на война - пошегува се жената със звънчетата.
Гостите шумно приветстваха думите й с пиянско одобрение.
Кавендиш изчака смехът да утихне и каза:
- Съмнявам се, че думата „любов” някога е била изричана в този дом. Всеки може да обича.
Но колко семейства могат да се похвалят, че лично са поставили начало на велика война, за да
сложат край на всички войни?
Възцари се тягостно мълчание. Гостите поглеждаха крадешком към мадам Фошар, която
седеше начело на масата с Емил от дясната си страна. Восъчната усмивка на лицето й, която бе
наденала от началото на това слово, не помръдна, но очите й излъчваха същия пламък, както
когато Скай й напомни, че никой не живее вечно.
- Мосю Кавендиш е много любезен, но той преувеличава влиянието на семейство Фошар -
заяви тя хладно. - За Първата световната война имаше много причини. Включително алчността,
глупостта и арогантността. Всички семейства, събрани тук, дадоха своя принос за разпалването
на войната, благодарение на която натрупахме състояния.
Кавендиш не се предаваше.
- Приемете заслужената чест, скъпа ми Расин. Вярно, че ние, хората на оръжието,
притежавахме вестниците и подкупвахме политиците, но именно Фошар със своята безкрайна
мъдрост платиха за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд, за да се разгори кървавият
конфликт. Всички сме чували слуховете, че Жул Фошар е напуснал глутницата, с което си е
осигурил и напускането на този свят.
- Мосю Кавендиш! - предупредително изръмжа мадам Фошар, но Кавендиш беше набрал
скорост и нищо не можеше да го спре.
- Това, което мнозина обаче не знаят - продължи той, - е, че Фошар са подкупили един
австрийски капрал чрез политическото му издигане и са насърчили членове на Японската
имперска армия да нападнат Съединените щати. - Той замълча, за да отпие от чашата си. -
Само че това се оказа лъжица не за вашата уста и нещата излязоха от контрол, а робските ви
заводи бяха направени на прах... Но както някой каза преди малко, на война като на война.
Залата се скова от непоносимо напрежение.
Мадам Фошар свали маската си. Омразата, изписана на лицето й, беше по-страшна и от
Алената смърт. Остин не се съмняваше, че ако беше способна на те-лекинеза, оръжията щяха
да отскочат от стените и да направят Кавендиш на парчета.
Един от гостите наруши мълчанието:
- Кавендиш, вече казахте достатъчно! Седнете си!
За първи път англичанинът забеляза как го гледа мадам Фошар. Осъзна, че е стигнал твърде
далеч. Глупавата му усмивка изчезна от лицето и той повехна като цвете под кварцова лампа.
Седна умислен и доста изтрезнял.
Мадам Фошар се изправи като кобра и вдигна чаша:
- Благодаря! Сега аз ще предложа тост за великия, някогашен род Кавендиш.
Червендалестото лице на англичанина побеля. Той измърмори някаква благодарност и каза:
- Трябва да ме извините. Не се чувствам добре. Лошо храносмилане, предполагам.
След което стана, отправи се към изхода и изчезна
през вратата.
Мадам Фошар погледна сина си:
- Моля те, погрижи се за госта ни. Не бихме искали да падне в рова с вода.
Спокойният й глас като че ли разсея напрежението и разговорите се подновиха, сякаш
последните няколко минути изобщо не съществуваха. Остин обаче не беше толкова
оптимистично настроен. Докато гледаше Кавендиш да излиза от стаята, си помисли, че
англичанинът току-що си подписа смъртната присъда.
- Какво става? - попита Скай.
- Фошар не обичат някой да излага мръсните им ризи на показ, особено в присъствието на
непознати.
Остин видя как мадам Фошар се наведе и прошепна нещо на сина си. Емил се усмихна и стана
от масата. Взе Марсел и двамата заедно напуснаха оръжейната. Десет минути по-късно, тъкмо
когато поднасяха брендито, той се върна сам, без Марсел. Погледна право към Остин и Скай и