Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
и от факта, че Изабел я нямаше — завивката й бе отметната, а чаршафите в нейната
половина на леглото — намачкани.
Беше ден, а той не бе говорил с Клеъри, откакто бе тръгнала. Саймън извади ръка изпод
завивките и погледна изящния златен пръстен, върху който бяха гравирани някакви символи,
или пък думи, изписани на азбука, която той не познаваше.
Стискайки зъби, той седна в леглото и го докосна.
Клеъри?
Отговорът бе незабавен и съвършено ясен. Саймън едва не падна на пода от облекчение.
Саймън. Слава Богу.
Можеш ли да говориш?
Не. Той по-скоро усети, отколкото чу напрегнатата разсеяност в гласа на ума й.
Радвам се, че се обади, ала сега не е удобно. Не съм сама.
Но си добре, нали?
Да. Все още нищо не се е случило. Опитвам се да събера информация. Обещавам да ти кажа
веднага щом науча нещо.
Добре, пази се.
Ти също.
И тя изчезна. Саймън преметна крака през ръба на леглото и след като се опита да приглади
разчорлената си коса доколкото бе възможно, отиде да види дали в апартамента няма и
други будни.
Имаше. Алек, Магнус, Джослин и Изабел седяха около масата в дневната. Алек и Магнус
бяха по дънки, докато Джослин и Изабел носеха униформи, а Изабел бе увила камшика
около дясната си ръка. Когато той влезе в стаята, тя вдигна поглед, но не се усмихна; в
раменете й се усещаше напрежение, устните й приличаха на тънка линия. И четиримата
стискаха чаши с кафе.
— Има причина ритуалът за Реликвите на смъртните да е толкова сложен. — Магнус накара
захарницата да се понесе във въздуха към него и си сипа малко захар в кафето. — Ангелите
действат по божията повеля, а не по тази на хората… дори да са ловци на сенки. Призовете
някой от тях и най-вероятно ще се окажете поразени от божия гняв. Истинското
предназначение на Реликвите не бе да позволи на някого да повика Разиел, а да защити
призоваващия от гнева на ангела, когато той се появи.
— Валънтайн… — започна Алек.
— Да, Валънтайн успя да призове и друг, много по-низш ангел. И той не му каза нито дума,
нали? Не му даде и зрънце надежда, макар Валънтайн да вземаше кръвта му. И дори така
Валънтайн без съмнение е трябвало да използва неимоверно могъщи магии, само за да го
държи под контрол. Доколкото знам, по някакъв начин е споил живота му с имението на
Уейланд, така че когато ангелът умрял, то се сринало до основи. — Той почука по чашата
кафе с оцветения си в синьо нокът. — А Валънтайн сам се проклел. Независимо дали вярваш
в Рая и Ада, той със сигурност се проклел. И когато призовал Разиел, Ангелът го поразил на
място. Отчасти и като отмъщение за онова, което Валънтайн сторил на неговия брат.
— Защо обсъждаме призоваването на ангели? — попита Саймън, докато се настаняваше в
края на дългата маса.
— Изабел и Джослин отидоха да се видят с Железните сестри — обясни Алек. — За да се
опитат да открият оръжие, което бихме могли да използваме срещу Себастиан, без да
нараним Джейс.
— Но то не съществува, така ли?
— Не и на този свят — отвърна Изабел. — Но може да е по силите на някое райско
оръжие… или пък на оръжие с могъща демонична енергия. Тъкмо обсъждахме първата
възможност.
— Да призовете ангел и да му поискате оръжие?
— Случвало се е и преди — каза Магнус. — Разиел дал Меча на смъртните на Джонатан,
ловеца на сенки. А според древните истории, в нощта преди битката за Иерихон един ангел
се явил пред Исус Навиев и му дал меч.
— Хм — подхвърли Саймън. — Пък аз си мислех, че ангелите са по мира, не по оръжията.
Магнус изсумтя.
— Ангелите не са просто пратеници. Те са и воини. За Михаил се говори, че разгромил цели
армии. Освен това ангелите не се славят с търпение. Особено към човешката изменчивост.
Всеки, опитвал се да призове Разиел без помощта на Реликвите, най-вероятно е бил
поразяван на място. По-лесно е да бъде повикан демон. Те са далеч по-многобройни и доста
от тях не са особено могъщи. Разбира се, един слаб демон надали би бил от кой знае каква
полза…
— Не може да призовем демон — ужасено го прекъсна Джослин. — Клейвът…
— Мислех, че от години не те е грижа какво мисли Клейвът за теб — каза Магнус.
— Не става дума единствено за мен. Ами вие? Люк. Дъщеря ми. Ако Клейвът узнае…
— Е, те няма да узнаят, нали така? — В обикновено кроткия глас на Алек сега се долавяха
корави нотки. — Освен ако ти не им кажеш.