Град на изгубени души

— За да ми омекват коленете, докато те гледам как печелиш на скрабъл, като си изсмукваш

предпотопни думи от пръстите? — Макар и с усилие, Клеъри се отдръпна от него. — И ми

спести шегите свързани със смучене.

— По дяволите, жено, направо ми четеш мислите — каза той. — Има ли изобщо някоя

неприлична игра на думи, която да не можеш да предвидиш?

— Това е специалната ми магическа сила. Да ти чета мислите, когато вземат мръснишки

обрат.

— Значи — в около деветдесет и пет процента от времето.

Клеъри изви глава назад, за да го погледне в лицето.

— Деветдесет и пет процента? И за какво си мислиш през останалите пет?

— О, нищо особено — демони, които бих могъл да убия, руни, които трябва да науча, хора,

които са ме издразнили наскоро, хора, които са ме издразнили не толкова наскоро, патици.

— Патици?

Джейс махна с ръка.

— Както и да е. Я виж това.

Той я улови за раменете и нежно я завъртя, така че сега и двамата гледаха в една посока. Миг

по-късно (как точно, Клеъри нямаше никаква представа) стените около тях сякаш се стопиха

и тя стъпи на калдъръмена уличка. Ахна, но когато се обърна, зад себе си видя единствено

стара каменна сграда, от която високо над нея гледаха прозорци. Редици от подобни къщи се

издигаха покрай канала, до който стояха Джейс и Клеъри. Ако извиеше глава наляво, Клеъри

можеше да зърне как каналът се влива в друг, още по-широк канал, около който се издигаха

величествени сгради. Въздухът бе пропит с миризма на вода и камъни.

— Готино, а? — гордо се обади Джейс.

Клеъри се обърна и го погледна.

— Патици? — повтори тя.

Усмивка подръпна крайчетата на устните му.

— Мразя патици. Не знам защо, но винаги съм ги мразел.