Град на изгубени души

вдигна глава и видя, че Джослин го наблюдава с поглед, студен като Ледовития океан.

— Оставил си дъщеря ми да отиде… с Джейс… на някакво неоткриваемо място, където

никой от нас не може да се свърже с нея?

Саймън сведе поглед към ръцете си.

— Аз мога. — Той вдигна десницата си, на която носеше златния пръстен. — Нали ви казах,

че тази сутрин се чух с нея. Добре е.

— Изобщо не е трябвало да й позволяваш да отиде!

— Не съм й позволявал. Тя щеше да отиде, независимо от всичко. Реших, че ще е добре да

има поне някакво спасително въже, след като така или иначе не можех да я спра.

— Ако трябва да сме справедливи — обади се Магнус, — не мисля, че изобщо някой би

могъл да я спре. Клеъри винаги прави каквото си науми. — Той погледна към Джослин. —

Няма как да я задържиш в клетка.

— Имах ти доверие — сопна му се тя. — Как е успяла да излезе?

— Отворила е портал.

— Но нали каза, че имало магически защити…

— За да задържат опасността навън, не да попречат на гостите ми да излизат. Джослин,

дъщеря ти не е глупачка и върши онова, което смята за правилно. Не можеш да я спреш.

Никой не може. Тя страшно прилича на майка си.

Джослин го изгледа в продължение на един дълъг миг с леко отворена уста и Саймън си

даде сметка, че разбира се, Магнус трябва да е познавал майката на Клеъри като по-млада,

когато бе предала Валънтайн и Кръга и едва не бе загинала във Въстанието.

— Тя е малко момиче — заяви най-сетне Джослин и се обърна към Саймън. — Значи си

говорил с нея? С помощта на тези… тези пръстени? След като е отишла?

— Тази сутрин — отвърна Саймън. — Каза, че е добре. Че всичко е наред.

Вместо да я успокои, това като че ли още повече разгневи Джослин.

— Естествено, че това е казала. Саймън, не мога да повярвам, че си допуснал да го направи.

Трябваше да й попречиш…

— Как, като я вържа ли? — Саймън не вярваше на ушите си. — Да я окова с белезници за

масата в закусвалнята?

— Ако не е имало друг начин. По-силен си от нея. Разочарована съм от…

Изабел се изправи.

— Добре, достатъчно. — Тя изгледа свирепо Джослин. — Абсолютно несправедливо е да се

караш на Саймън за нещо, което Клеъри сама е решила да направи. И какво, ако Саймън все

пак я беше завързал? До края на живота й ли щеше да я държиш вързана? Рано или късно

щеше да ти се наложи да я пуснеш и тогава? Тя би изгубила доверието си в Саймън, така,

както вече няма доверие и на теб, задето си откраднала спомените й. Което, ако не си

забравила, е било в опит да я предпазиш. Може би ако не я беше пазила толкова много, тя

щеше да знае по-добре как да разпознава опасностите и не би била толкова потайна… нито

толкова безразсъдна!

Всички зяпнаха Изабел и Саймън изведнъж си припомни какво му бе казала Клеъри веднъж

— че Изабел рядко държала речи, но когато го сторела, си струвало да бъдат чути. Лицето на

Джослин бе пребледняло около устните.

— Отивам в участъка, за да бъда с Люк — заяви тя. — Саймън, на всеки двайсет и четири