Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
ви превърнат от ловци на сенки в това, което сте, то унищожава чувствата ви. У нас може и
да има ангелска кръв, но освен това сме и хора. Вие не разбирате какво е любов, нито на
какво са готови хората в нейно име…
В оранжевите очи на Долорес лумнаха пламъци.
— Някога имах семейство — каза тя. — Съпруг и деца, до един убити от демони. Не ми
остана нищо. Открай време ме биваше да създавам неща с ръцете си, затова станах Желязна
сестра. Душевният мир, който това ми донесе, не бих могла да открия никъде другаде.
Именно по тази причина избрах да се нарека Долорес, „скръб”. Така че не дръзвай да ни
казваш какво знаем или не знаем за болката или за това какво означава да бъдеш човек.
— Нищо не знаете — рязко отвърна Изабел. — Корави сте като демонски камък. Нищо
чудно, че сте се заобиколили с него.
— Огънят калява златото, Изабел Лайтууд — заяви Клеопа.
— О, я стига. Страшна помощ ни оказахте, няма що!
И като се завъртя на пети, тя пое по моста, като почти не забелязваше къде ножовете го
превръщаха в смъртоносен капан, оставяйки обученото си тяло да я води. Достигна другата
страна, мина през портата и когато се озова навън, най-сетне рухна. Свлече се на колене
между вулканичните камъни и мъха под сивото небе и се остави на безмълвните спазми,
които разтърсваха тялото й; сълзи обаче така и не потекоха.
Струваше й се, че са минали векове, когато чу меки стъпки зад себе си; Джослин коленичи
до нея и я прегърна през раменете. Колкото и да бе странно, Изабел установи, че няма нищо
против. Въпреки че никога не бе харесвала Джослин особено, в докосването й имаше нещо
толкова изначално майчинско, че тя се отпусна в прегръдката й, почти против волята си.
— Искаш ли да знаеш какво казаха, след като си тръгна? — попита Джослин, когато Изабел
престана да трепери.
— Сигурна съм, че е било нещо от рода на това как съм позор за всички ловци на сенки по
целия свят и така нататък.
— Всъщност Клеопа заяви, че от теб би станала чудесна Желязна сестра и ако проявяваш
интерес, да се свържеш с тях. — Джослин я милваше леко по косата.
Въпреки всичко Изабел с мъка успя да потисне смеха си. После вдигна поглед.
— Е, кажи ми.
Ръката на Джослин застина.
— Какво да ти кажа?
— Коя е била. Жената, с която баща ми е имал връзка. Не разбираш — всеки път, когато
видя жена на годините на майка ми, се чудя дали не е била тя. Сестрата на Люк. Консулът.
Ти…
Джослин въздъхна.
— Беше Анамари Хайсмит. Загина при нападението на Валънтайн над Аликанте. Съмнявам
се, че си я срещала.
Изабел отвори уста, после отново я затвори.
— Никога не съм чувала това име.
— Хубаво. — Джослин прибра един кичур от косата на Изабел зад ухото й. — Е, чувстваш ли
се по-добре сега, когато знаеш?
— Да — излъга Изабел, без да вдига очи от земята. — Чувствам се много по-добре.
Когато се наобядва, Клеъри се върна в спалнята на долния етаж с извинението, че е
изтощена. След като затвори вратата зад гърба си, отново опита да се свърже със Саймън,
макар да си даваше сметка, че при часовата разлика между Италия и Ню Йорк, той най-
вероятно щеше да е заспал. Или поне се молеше да е заспал. Тази надежда бе многократно за
предпочитане пред възможността пръстените да не действат.
Беше стояла в стаята не повече от половин час, когато на вратата се почука.
— Влез — извика и се облегна на ръцете си, свивайки пръсти, сякаш можеше да скрие
пръстена.
Вратата бавно се отвори и Джейс я погледна от прага. Клеъри си спомни една друга вечер,
лятна жега, почукване на вратата й. Беше Джейс. Чист, с джинси и сива тениска, митата му
коса образуваше ореол от мокро злато около главата му. Синините по лицето му бяха
започнали да избледняват от лилаво към светлосинъо. Беше скрил ръце зад гърба.
— Здрасти — поздрави той. Този път не криеше ръцете си и бе облечен в мек пуловер с
бронзов цвят, който подчертаваше златото на очите му. По лицето му нямаше синини, а
сенките, които Клеъри почти бе привикнала да вижда под очите му, си бяха отишли.
„Дали е щастлив така? Наистина щастлив? И ако е, от какво точно си тръгнала да го
спасяваш?”
Клеъри пропъди тънкото гласче от главата си и се насили да се усмихне.
— Какво става?
Джейс се ухили — опасна усмивка, която накара кръвта на Клеъри да потече малко по-бързо
във вените й.
— Искаш ли да излезеш на среща?
— К— какво? — заекна тя, хваната напълно неподготвена.