Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
- Не е нужно да бъдеш такава.
Сола се наслаждаваше на вината, която звучеше в гласа на мъжа – реакцията всъщност беше абсолютно тази, която целеше. Както много мъже от културата им, Едуардо и Рикардо Бенлуис бяха отгледани от майка традиционалистка, а това означаваше, че вината бе нещо като рефлекс. Бе много по-ефективно от това да им се развикаш или да ги сриташ в топките.
- Пусни ме. – каза тя. – Веднага.
Едуардо отново въздъхна, по-дълбоко и по-дълго този път, звукът потвърждаваше отново, че манипулацията й беше постигнала целта. Обаче той нямаше да й даде парите, които й се полагаха. На всичко отгоре, като се изключи декорът на офиса и леките проблясъци за отминалото му детство, той беше по-стиснат и Чичо Скрудж. От казаното досега, тя беше уверена, че успешно е съсипала вечерта му, така че все пак намери някакво удовлетворение в станалото… и щеше да се погрижи Рикардо да й даде дължимото. Можеше да го направи честно. Или, както той бе избрал, можеше да се наложи сила. А това щеше да стане с лихвите, разбира се. Да, щеше да му излезе доста по-евтино, ако просто й беше платил уговорената сума, ала тя не беше отговорна за чуждите решения.
- Рикардо ще се разстрои, - рече Едуардо. – А той мрази да е разстроен. Моля те, вземи парите… така не е правилно.
Логичната част от мозъка й предлагаше да приеме възможността да изтъкне нечестното в това да я измамят за парите, които й дължаха. Ала тя знаеше, че тези братя, тихо… о, тишината… Така, както на природата не й беше приятен вакуумът, така беше и със съвестта на добре отгледан и хранен южноамериканец. - Сола…
Тя скръсти ръце на гърдите си и зяпна право напред. Като типичен испанец, Едуардо започна на родния си език, сякаш притеснението му го беше лишило от способността да говори на английски. Най-после той се отказа и я пусна десет минути по-късно. На вратата й в девет часа вечерта щяха да я очакват рози. Тя обаче нямаше да си е вкъщи. Имаше да върши работа.
- Какво имаш предвид, как така не са дошли? – попита Асеил настоятелно на Древния език. Облегнал се в седалката на своя Рендж Роувър, той държеше мобилния си телефон, притиснат до ухото му. Червеният сигнал на светофара отпред го спираше и нямаше как да не направи асоциацията със сегашното му положение. Братовчед му се държеше като типичния реалист, както обикновено.
- Пратките не пристигнаха, както трябваше.
- Колко?
- Четири.
- Какво? – нямаше нужда обаче да му повтаря. – И никакво обяснение?
- Нищо от останалите седем, ако това имаш предвид.
- Какво направихте с останалата стока?
- Взех я вкъщи с мен.
Светна зеленото и Асеил натисна педала на газта.
- Ще направя междинното плащане на Бенлуис и после ще се срещнем.
- Както искаш.
Асеил зави надясно и се отдалечи от реката. Две пресечки по-натам, вляво отново се озова пред галерията; още веднъж наляво и я заобиколи. Отзад вече имаше паркирана кола, черно Ауди, и той спря зад него. Като се протегна към празното място за краката на дясноседящия, той взе сребристото метално куфарче и излезе от автомобила. В този момент задната врата на галерията се отвори и някой излезе. Жена човек, ако съдеше по миризмата. Беше висока и имаше дълги крака. Тъмна тежка коса, хваната на опашка. Брадичката й бе вирната, сякаш беше готова да се сбие – или вече го беше направила. Ала нищо от тези неща нямаше значение за него. Само якето й – камуфлажно с бяло и кремаво.
- Добър вечер, - каза той с дълбок глас, когато се срещнаха по средата на алеята, той влизаше, а тя – излизаше. Тя се спря и се смръщи, ръката й се вмъкна във вътрешната част на якето. За секунда той се зачуди какви ли бяха гърдите й.
- Срещали ли сме се? – попита го.
- Сега се срещаме, - той протегна ръка и бавно каза. – Как сте?
Тя зяпна ръката му и после се фокусира отново върху лицето му.
- Някой да ви е казвал, че акцентът ви е като този на Дракула?
Той се усмихна стегнато, така че да не покаже острите си зъби.
- От време на време са правили подобни сравнения. Няма ли да се здрависате с мен?
- Не. – тя кимна към вратата на галерията. – Приятел ли сте на братята Бенлуис?
- Разбира се. А вие?
- Изобщо не ги познавам. Хубаво куфарче, между другото.
С това тя се завъртя на токчето си и тръгна към Аудито. След като светлинките на алармата й проблеснаха, тя се качи вътре, вятърът улови косата й и я отвя зад рамото й, докато се качваше зад волана. Той се махна от пътя й, докато тя минаваше напред и ускори. Асеил я наблюдава как си тръгваше – и се улови, че си мисли с презрение за работата с Бенлуис. Що за мъж пращаше жена да върши подобна работа? След като светлините на спирачката светнаха за миг и после се скриха зад ъгъла, Асеил помисли с надежда, че границите, които бяха очертани по-рано тази вечер, щяха да бъдат уважавани занапред. Щеше да е срамота да я убие. Не че и за секунда би се поколебал, ако се стигнеше до това.