Сбъдната любов

О, за бога… нямаше смисъл да спори с него. А и щяха да й платят, така че защо да й пука, по дяволите? Тя му махна, тръгна към вратата и продължи надолу по стълбите. Вече в галерията, тя се отправи към задната част на сградата, където законните работници си вършеха законната работа. Като заобикаляше работните кабинки и бюрата, които изглеждаха в куклен размер заради индустриалния покрив, който беше на петнадесетина метра нагоре, тя влезе в тесен коридор, който беше пълен с охранителни камери. Да чука на вратата беше безсмислено, ала все пак го направи, здравите огнеупорни панели абсорбираха звука от кокалчетата й, сякаш бяха прегладнели за звук. За да помогне на брата на Бенлуис – не че Едуардо имаше нужда – тя се обърна към най-близката камера, за да покаже напълно лицето си. Ключалката изщрака миг по-късно. И макар че беше доста силна, дори тя трябваше да вложи сила от рамото си, за да влезе вътре. И като става дума за друг свят. Офисът на Рикардо беше минимално обзаведен, доколкото бе възможно; този на Едуардо беше нещо по-скоро в стил Доналд Тръмп, целия фетиш към златото можеше да се види, че дори да се почувстваш задушен от него. Ако имаше още малко мрамор и лами, можеше да вземеш мястото за публичен дом. Докато Едуардо се усмихваше, показа фалшивите си зъби, които имаха формата и цвета на клавиши на пиано, тенът му беше толкова тъмен и равномерен, сякаш беше оцветен с магически маркер. Както винаги бе облечен с костюм от три части, от типа, който носеше Господин Роарк от „Фентъзи Айлънд“, само че в черно, а не в бяло.