Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
— Така е. Предметът на изследване остава извън инстинктивната личност, особено ако се е появил в зряла възраст. Става дума за дейност, а не за нагон.
— Дори ако тази дейност се превърне в идея фикс?
— Да.
— В такъв случай сеячът не е направил своя избор, подтикван от интелектуални мотиви, нито по силата на някаква случайност. Не е човек, който си е казал: „Хайде, да се спрем на бича божи, ще има страхотен ефект“. Не е зевзек, нито мистификатор. В никакъв случай. Между сеяча и избраната тема няма дистанция. Той страстно вярва в нея. Рисува своите четворки с истинска всеотдайност, затънал е до гуша в работата си. Използва чумата инстинктивно, независимо от отсъствието на адекватен културен контекст. Все едно му е дали ще го разберат или не. Той нали се разбира. Използва я, защото така трябва. Дотук съм стигнал.
— Хубаво — търпеливо каза Ферез.
— Щом я е докарал дотам, значи чумата е у него и играе фундаментална роля. Значи става дума за…
— За семейството му — довърши Ферез.
— Точно така. Съгласен ли сте?
— Несъмнено, Адамсберг. Защото няма друга възможност.
— Добре — каза Адамсберг, насърчен и вече усетил, че що се отнася до речниковия проблем, най-трудното е зад гърба му.
— В началото — подзе той — си мислех, че може да е хванал болестта като дете в някоя далечна страна, откъдето и чувството, че е неоправдан, травмата, знам ли. Но това не ме задоволи.
— После? — насърчи го Ферез.
— После си блъсках главата, за да се сетя как детството на един човек би било съсипано от драма, завършила в началото на XVIII век. Единственото логично заключение бе, че сеячът е на двеста и шейсет години. Това също не ме задоволи.
— Не е зле. Би бил интересен пациент.
— А после научих, че през 1920 година в Париж е имало чума. През нашия век, и то не съвсем в началото. Знаехте ли за това?
— Не — призна Ферез. — Честно.
— Деветдесет и шест случая, трийсет и три смъртни, повечето в бедните предградия. И си мисля, Ферез, че семейството на този тип е пострадало, че някои са били отнесени от чумата, прадядото или прабабата например. Че драмата се е вписала в семейната сага.
— Това се нарича семеен призрак — прекъсна го лекарят.
— Чудесно. Вписала се е и така чумата се е просмукала в главата на детето чрез неуморно разказваното от околните изтребление на дедите. За него тя е естествена част от живота му, от…
— Психическото му обкръжение.
— Именно. Тя е спонтанен елемент, а не овехтял исторически факт като за нас. Ще открия името на семейството на сеяча сред трийсет и четирите жертви на чумата от 1920 година.
Адамсберг спря да крачи, скръсти ръце и погледна лекаря.
— Доста сте добър, Адамсберг — усмихна се Ферез. — И сте на прав път. Но добавете все пак към семейния призрак някакво тежко психическо разстройство, което му е позволило да се настани удобно. Призраците гнездят в пробойните на личността.
— Разбирам.
— Страх ме е обаче, че ще ви разочаровам. На ваше място не бих търсил сеяча в поразено от чумата семейство, а в пощадено от чумата семейство. А това са хиляди възможни хора, не само трийсет и четири.
— Защо пощадено?
— Защото вашият сеяч си служи с чумата в качеството й на могъща сила.
— И какво от това?
— Случаят нямаше да е такъв, ако чумата бе победила семейството му. Тогава би я ненавиждал.
— Знаех си, че греша някъде — каза Адамсберг и отново закрачи с ръце на гърба.
— Не грешите, Адамсберг. Просто сте пропуснали една подробност, която не пасва с останалото. Защото ако сеячът използва чумата като могъща сила, то е, понеже някога в миналото тя е дала сила на семейството му. Домът е бил като по чудо пощаден в квартал, където всички други са умирали. И може би семейството скъпо е платило за чудото. Хората лесно се изпълват с омраза към оцелелите, после започват да ги подозират, че притежават тайна сила, да ги обвиняват, че разпространяват болестта. Вечната история. Не бих се учудил, ако семейството е било сочено с пръст, после заплашвано, накрая опозорено. Може би му се е наложило да напусне мястото на драмата, за да не бъде линчувано от съседите.
— Мили боже — каза Адамсберг, като затъпка тревата под едно дърво. — Прав сте.