Ключът на Соломон
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #7
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1520-0
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ключът на Соломон». Краткое содержание книги:
— Скачай! — заповяда историкът на приятелката си, докато самият той прескачаше балюстрадата. — Това е единственият ни шанс!
Ужасена, Мария Флор погледна надолу.
— Полудя ли? Ако скочим от такава височина, ще си счупим краката!
— Долу има трева, не виждаш ли? — каза той, махайки с ръка към тревната растителност. — Дъждът спря преди малко, което значи, че земята е мокра. Тоест по-мека. — Посочи с палец към стъклената врата. — Онези ще се появят всеки момент. Или скачаме, или ще ни хванат!
Директорката също бе чула разговора между двамата мъже и знаеше защо са дошли.
Да го направим.
Борейки се с последните си страхове, тя също прескочи балюстрадата и застана до историка. Пое си дълбоко дъх, за да събере кураж, и двамата едновременно се хвърлиха в нищото.
Приземяването наистина бе тежко, но почвата бе напоена с вода и както Томаш бе предвидил, това омекоти падането. Двете фигури се претърколиха, за да смекчат още повече удара, и се спряха неподвижни върху тревата — телата им трябваше да преодолеят стреса и щетите от скока.
— Добре ли си?
В отговор на прошепнатия въпрос на Томаш Мария Флор отвърна със стон. Тя чувстваше болка в крака, а историкът бе наранил гърба си. Внимателно раздвижиха ударените места и установиха, че макар и натъртени, можеха да се движат — нямаха нищо счупено.
— Да, добре съм — отвърна Мария Флор. — Ами ти?
Предпочитайки да отговори чрез действията си, историкът се изправи и й подаде ръка, за да й помогне да стане.
— Трябва да…
В същия миг замълча и замръзна на мястото си. Отгоре се чуваха гласове. Убийците се намираха на терасата. Томаш вдигна поглед и съзря двамата мъже с протегнати напред ръце и насочени към него оръжия.
XXXVI
Жената, ако все още беше с него и мъжа ги нямаше. Навън бе непрогледна нощ и очите на Джеймс Кронгард и Грег Шварц, привикнали със светлината в сградата, все още не се бяха нагодили към тъмнината. Мракът им се струваше толкова гъст и двамата не виждаха нищо друго, освен огромното черно пространство наоколо.
— Не е тук — реши Шварц и пръв обърна гръб на балюстрадата. — Да претърсим останалото.
Агентът от ЦРУ още не се бе отказал и той отново обходи с поглед околността в опити да съзре някакъв силует или подозрително движение, но градината, изглежда, бе потънала в сън, нарушаван единствено от хладния ветрец. Той въздъхна примирено и също се обърна, за да последва шефа на охраната, който бе влязъл в сградата на "Гулбенкян".
— Трябва да претърсим целия етаж — каза Кронгард. Тонът му издаваше разочарование. — Тук някъде трябва да е.
Шварц посочи към няколко врати вляво и вдясно по коридора.
— Може би в някой от тези кабинети.
Предположението му бе разумно, но агентът спря и надникна през отворената врата на лабораторията. Там все още светеше.
— Твоят човек е видял, че вътре има някой, нали? Но след като сега помещението е празно, този някой, който и да е той, е излязъл преди малко. Ако той е бил нашият заподозрян, в което все повече се убеждавам, изчезването му не е съвпадение.
— Какво искаш да кажеш?
— Той ни е видял и се е измъкнал през изход, за който дори и не подозираме — допусна Кронгард. — Не забравяй, че работи за фондацията. Сигурно добре познава мястото…
Шварц бързо схвана какво има предвид агентът.
— Смяташ, че той вече е навън?
Кронгард не отговори. Вместо това извади радиостанцията и натисна трите бутона, които го свързваха с тримата пехотинци, заели позиции в градината.
— Апачи вика Команчи 1, 2 и 3. Чувате ли ме?
— Команчи 1 към Апачи. Чувам ви ясно.
Останалите пехотинци също потвърдиха и зачакаха инструкции.
— Птиченцето вероятно е избягало от гнездото — предупреди ги той. — Бъдете нащрек и не позволявайте да напуска периметъра.
Кронгард усещаше, че Томаш му се изплъзва като вода между пръстите, но все още не бе изиграл последния си коз. Разполагаше с охранителна мрежа от пехотинци, макар все още да се надяваше, че няма да се наложи да прибегне до тях. В крайна сметка дали пък беглецът не се крие в някой от кабинетите по коридора?
XXXVII
На ръба на силите си и парализиран от страх, Томаш въздъхна от облекчение, когато стъклената врата се затвори. Когато видя мъжете с насочени към него пистолети, реши, че са го забелязали, и затвори очи в очакване на фаталния изстрел, но нищо не се случи. Разбра, че очите им не бяха се нагодили към тъмнината и затова не ги бяха забелязали, но си отдъхна едва когато двамата изчезнаха в сградата.