Ключът на Соломон

Мария Флор въздъхна дълбоко и се усмихна нервно.

— Уф! Щях да умра от страх! — сподели тя, докато все още се опитваше да превъзмогне преживяното. — Не знам как успях да скоча от терасата, без да си счупя нещо… — Ръцете й трепереха, но не можа да сдържи усмивката си. — Ами когато ги видях с насочени към нас пистолети? Бях на косъм да побягна! — Тя нервно се разсмя. — Какъв ужас!

Сега, с впечатлението, че опасността е преминала, приливът на адреналин ги бе докарал до състояние на еуфория. Те бяха оцелели, въздухът бе чист, луната в своята последна четвърт сякаш се бе превърнала в гигантски диамант във формата на буквата С, цветята ухаеха сладостно, а тревата излъчваше омайна свежест. Усмивките им прераснаха в тих смях и след това в силен заразителен смях. Бъбреха и се кикотеха — бяха избягали, дишаха свободно, бяха живи и нищо друго нямаше значение.

— Stop![33] — изръмжа носов глас, очевидно с чужд акцент. — Идентифицирайте се!

Обърнаха се и видяха висок едър младеж да препречва пътя им. Имаше руса коса, подстригана много късо, като на войник. Но не носеше униформа; бе облечен с джинси и кафяво кожено яке. Не бе нужно да са свръхинтелигентни, за да се досетят по американския акцент, че мъжът е част от екипа на техните преследвачи.

Заловиха ги. Още в плен на еуфорията и завладялото го моментно въодушевление, а и може би защото дълго бе потискал това желание, Томаш реши, че няма какво да губи и може да си позволи една последна лудост. Той сграбчи Мария Флор за раменете, придърпа я към себе си и направи нещо, което никой не очакваше.

Целуна я по устните. Трепетна, страстна, дръзка, но кратка целувка. Когато свърши, отдалечи лицето си, за да я погледне.

Директорката се взираше в него с широко отворени очи и израз на изумление. През последните секунди през нея бе преминал вихър от емоции — радостта от спасението им, изместено от страха от американеца, който ги бе заговорил, и накрая изненадата от неочакваното хрумване на Томаш.

Историкът се разсмя.

— Красива е, нали? — попита той, като обърна приятелката си с лице към слисания американец. — Обзалагам се, че в Америка нямате такива. — Той отново се взря в нея, съзерцавайки красивите черти на лицето й, смаяните големи кафяви очи, плътните полуразтворени устни, розовите страни и завитата в краищата коса. — Хм, може би онази актриса… Как й беше името? А… Дженифър Конъли! — Отново обгърна лицето й с ръце и го обърна към американеца. — Приличат си, нали?

Хванат неподготвен, пехотинецът се поколеба.

— Прав сте, сър — съгласи се той, обезоръжен от приликата на жената пред него с американската актриса. — Гаджето ви е португалската Дженифър Конъли, така е.

Томаш отново я целуна по устните.

— Красавица!

Войникът не знаеше какво да прави. Бе инструктиран да не оставя заподозрения да се измъкне, но всъщност той никога не го бе виждал, а бе изправен не пред един мъж, а пред двойка. Хрумна му да включи радиостанцията и да се посъветва с шефовете си, но при тези обстоятелства подобно действие би изглеждало странно. Бе му заповядано да бъде възможно най-дискретен и да избягва да привлича внимание, освен ако не е крайно наложително. Освен това, каза си отново той, тук си имаше работа не с отчаян беглец, а с двама влюбени, които вероятно са се позабавлявали в тъмните кътчета на градината на фондацията и сега си тръгваха. Под какъв претекст би могъл да ги задържи?