По следите на злото [bg]

— Искаш ли вода? — предложи Гарсия, който се приближи до Хънтър.

Робърт не отговори. Гледаше как пушекът се издига от земята, сякаш димът съдържаше душите на всички, които бяха загинали в сградата, отивайки от този свят в друг, може би по-добър.

Карлос седна до партньора си и сложи бутилка вода на земята до краката му.

— Исках да помогна на тези хора тази вечер — най-после каза Хънтър, без да откъсва очи от призраците в пушека. — Трябваше да разгадая гатанката много по-рано. Всичко беше там… всички улики… всички намеци. Как може да съм толкова сляп?

— Ти не си виновен за случилото се тук тази вечер, Робърт — отвърна Гарсия. За него не беше толкова трудно да гледа черната дупка, в която се беше втренчил партньорът му. — Никой… абсолютно никой не би разгадал гатанката и ти го знаеш. Ти беше единственият, който можеше да се досети, и го направи. Този път просто нямахме късмет. Я стига, Робърт, шейсет минути да свържеш всичките онези тъпотии? "Мълчаливият мъж"? "Сълзи на писатели?" "Нещо специално" и какво ли още не? "Място, където хората трябва да мълчат, но не тук"? "Търси не очевидното, а нестандартното"? Не ме занасяй. Задачата беше невъзможна. Лушън искаше бомбата да гръмне, каквото и да стане. — Карлос проследи погледа на Хънтър и въздъхна ядосано и отчаяно. — И ако персоналът, който работеше тук тази вечер, не беше толкова твърдоглав, можеше да спасим няколко човешки живота. Две минути, Робърт. До крайния срок оставаха две минути, когато ти им се обади. Барът не е голям. Няма кухня, само напитки. Ако барманът беше послушал какво му казвате ти и капитан Блейк, щеше да изведе навреме всички. — Той погледна партньора си. — Знам колко е угнетяващо, но ти не си виновен за нищо от това, Робърт.