Ноктите на Помирителя [bg]

— Защото е тук, под слънцето, но пътува надолу и надолу, по-далеч от светлината.

— Но се издига отново. Дъждът през пролетта се е появил от водата на изворчетата, която е изтекла оттам преди година и се е изпарила. Нещо подобно ни е казвал учителят Малрубиус.

Усмивката на Доркас заблестя като звезда.

— Това е нещо много хубаво, независимо дали е истина или не. Севериън, глупаво е да казвам, че си най-добрият човек, когото познавам, защото ти всъщност си единственият добър човек, когото познавам. Но сега си мисля, че дори и да съм срещнала още хиляди мъже, ти пак щеше да си най-добрият. Затова исках да поговорим.

— Ако имаш нужда от моята закрила, няма защо да ме молиш. Вече я имаш.

— Не, изобщо не е това — каза Доркас. — По някакъв начин аз искам да те защитавам. Звучи доста глупаво, нали? Аз нямам семейство, нямам никой освен теб. И все пак смятам, че мога да те защитавам.

— Но ти познаваш Йолента, доктор Талос, Баландер.

— Те нямат никакво значение. Не можеш ли да го почувстваш, Севериън? Дори аз да съм никоя, те са по-низши от мен. Веднъж ми беше споменал, че нямаш никакво въображение, но трябва да си го усетил.

— Всъщност от какво ще ме защитаваш? — попитах аз.

— От самотата? Бих се радвал на подобна закрила.

— Тогава ще ти дам всичко, на което съм способна, за колкото може по-дълго. Но най-много от всичко искам да те предпазя от отношението на света. Севериън, спомняш ли си какво ти казах за моя сън? Как всички хора по улиците и в магазините мислеха, че аз съм призрак. Те може би са били прави.

Тя отново затрепери и аз я притиснах към себе си.

— Затова смятам тази част от съня за най-болезнена, макар да знам, че грешат. Злият дух е в мен. Но в мен има и някои други неща, които виждаш.

— Ти никога не можеш да бъдеш дух, още по-малко зъл.

— О, да — произнесе тя сериозно и вдигна очи към мен. Малкото й, леко заоблено лице не е било никога толкова красиво, както тогава на слънчевата светлина, и никога по-чисто. — О, мога да бъда, Севериън. Също както ти можеш да бъдеш това, на което те оприличават. И твърде често ти си наистина такъв. Спомняш ли си как видяхме катедралата да се издига в небето и да изгаря за секунда? И как тръгнахме по пътя между дърветата и вървяхме, докато пред нас се показа светлина? Това бяха доктор Талос и Баландер, готови да изнесат своя спектакъл с Йолента?

— Да, ти държеше ръката ми и си говорехме. Как мога някога да го забравя?

— Когато стигнахме светлината, доктор Талос ни видя и помниш ли какво каза?

Върнах се в мислите си назад, към края на този ден, в който бях екзекутирал Аджилус. В паметта си чух рева на тълпата, писъка на Аджиа и тътена от барабана на Баландер.