Драконите на изчезналата луна [bg]

Вътрешността на храма бе осветена от петте запалени върху олтара свещи. Небето навън бе натежало от облаци. Джерард дори усещаше миризмата на задаващия се дъжд и наистина няколко минути по-късно започнаха да падат и първите капки. Надяваше преследвачът му да се измокри до кости.

Пламъчетата на свещите потрепнаха от внезапен порив на вятъра. Откъм задната част на храма се появи нечия загърната в дълга дреха фигура. За момент фигурата се забави при олтара, колкото да се увери, че свещите все още горят, след което тръгна надолу по пътеката. Всичко, което Джерард различаваше, бе просто силует на фона на светлината от свещите и все пак безпогрешно разпозна фигурата на Одила най-вече по походката и решително изправената й глава.

Тя седна на неговата пейка и се приплъзна по-близо. На свой ред и той се помести така, че да се приближи до нея. Бяха единствените посетители в храма, ала независимо от това започнаха да говорят съвсем тихо:

— Просто за твое сведение държа да знаеш, че ме проследиха — каза той.

Одила го погледна разтревожено. Под светлината на свещите лицето й изглеждаше съвсем пребледняло. В пълен контраст очите й приличаха на езера от сенки. Тя протегна ръка, потърси неговата и я стисна здраво. Джерард изумено си даде сметка едновременно за факта, че бе потърсила топлината на докосването му, както и от това, че самата тя бе студена като лед и силно разтреперана.

— Одила, какво има? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Разбрах всичко за твоя приятел чародей — произнесе тя с приглушен глас, сякаш й бе трудно да си поеме дъх. — От Галдар.

Тя разтърси глава и изправи рамене. После се обърна към него и го погледна в очите.

— Каква глупачка съм била само, Джерард! Каква глупачка!

— Тогава ставаме двама — потупа я неловко по ръката той.

Чувстваше как жената войн трепери. Изглежда, не бе чула и дума от казаното от него. Когато отново заговори, думите й почти не се разбираха.

— Дойдох тук с надеждата да открия бог, който да ме поведе, да се погрижи за мен, да ми даде утеха. Вместо това открих… — Замълча нерешително и добави съвсем внезапно: — Палин е мъртъв, Джерард.

— Не съм изненадан — отвърна с въздишка рицарят. — Не изглеждаше никак добре.

— Не, Джерард! — Тя отново разтърси глава. — Когато си го видял, вече е бил мъртъв.

— Не беше мъртъв — възрази той. — Седеше на леглото си. След това го видях да става и да излиза от килията.

— Аз пък ти казвам, че е бил мъртъв — повтори настоятелно тя. — Не те обвинявам, че не ми вярваш. Аз самата също не можех да повярвам. Но… Когато Галдар ме заведе при него…

Той я изгледа с подозрение.

— Да не си пияна?

— Иска ми се да бях! — отговори с внезапна разпаленост тя. — Но едва ли на света има достатъчно джуджешка ракия, която да ме накара забравя онова, което видях. По-трезва от всякога съм. Кълна ти се, Джерард.