Господари на войната [bg]

Погледът на Таф го накара да млъкне. Той означаваше едно-единствено нещо: много добре знаеш, че това са празни обещания.

— А къде е третият войник? — попита Таф.

— Загина.

Таф не изглеждаше изненадан.

— Как?

Дани замълча за миг, но Таф, който го познаваше много добре, забеляза колебанието му и го погледна изпитателно.

— Имаше престрелка — отвърна Дани. Таф не показа с нищо, че не му е повярвал. — Къде е Бъкингам?

— В другия камион — отвърна Таф. А после добави, изпреварвайки следващия въпрос на Дани: — Не бива да слагаме всичките си яйца в една кошница — Не и след като сирийците вече са счупили повечето от тях.

Дани с мъка се изправи до седнало положение. Взря се в мрака в лицето на стария си приятел. За пореден път беше изненадан от факта, че Таф изглежда различно от мъжа, който помнеше от детството си. Нямаше ги мустаците, с които се гордееше толкова много, лицето му беше обрасло с остра четина, косата му вече не беше дълга, черна и рошава, а къса и стоманеносива. Загрубялата му кожа беше набраздена от бръчки. Беше облечен със стандартната камуфлажна униформа на сирийската армия.

— Така можем да се придвижваме по-безопасно — обясни Таф, сякаш беше прочел мисълта на Дани, което често се случваше. — Платихме на няколко размирници от армията. Те ще ни прекарат безпрепятствено през контролно-пропускателните пунктове.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Десет минути. За два часа ще пристигнем, ако, разбира се, не възникнат някакви проблеми.

— Къде ще пристигнем?

— В нашата квартира. Не е кой знае какво, но поне ще ни запази от дъжда. Ако въобще някога завали.

— Сигурен ли си в шофьорите?

— Човек едва ли може да бъде сигурен в хората в тази страна, чедо. Всъщност мисля, че съм сигурен, защото тук всичко може да се уреди с пари.

— Както навсякъде другаде — намеси се Скинър.

— Така е, приятел — каза Таф и се усмихна. — Напълно си прав. Радвам се да те видя отново, Дани.

— И аз — отвърна Дани.

Двамата си стиснаха ръцете. Дани се почувства странно. Това беше твърде официален жест. Явно и Таф си помисли същото, защото го придърпа към себе си и го прегърна.

— Как е баща ти? — попита Таф, снишавайки глас, за да не може да го чуе Скинър.

— Все така.

— А Кайл?

Дани сви рамене.

— Излязъл е от затвора.

— Трябва да му дадеш време, чедо. Все някога ще влезе в правия път.

Дани не му отговори.

Пътуваха в мълчание. Дани се мъчеше да осмисли събитията от последното денонощие. Загубата на момчетата. Срещата с Таф. Откакто стъпиха на сирийска земя, непрекъснато беше напрегнат и в това нямаше нищо странно, след като нещата бяха взели лош обрат, но сега започна да се отпуска. Мисълта, че старият му приятел и наставник е при него, му подейства ободряващо. Таф беше като скала — огромна и неразрушима. Всеки би искал да има такъв човек до себе си.