Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Бях напълно съгласна с нея. Отпих колебливо няколко глътки и изядох две-три от намазаните с масло, завити на руло царевични питки. Казах й, че макар да не познавам нея и приятелите й, не можех да си представя да не ги видя отново. Признах й, че когато съм с нея и групата й, изпитвам някаква свобода и благоразположение на духа, които не съм чувствала никъде преди. Това е странно усещане, обясних й аз, отчасти физическо, отчасти психологическо и абсолютно неподдаващо се на анализ. Можех да го опиша единствено като усещане за блаженство или пък увереност, че най-после съм си намерила мястото под слънцето.
Есперанса знаеше точно какво се опитвам да изразя.
Тя каза, че човек и за кратко време да влезе в света на магьосниците, се пристрастява. От значение била не продължителността на престоя, подчерта тя, а интензивността на срещите.
— А твоите срещи бяха много интензивни — завърши тя.
— Така ли? — попитах аз.
Есперанса повдигна вежди искрено изненадана, след което потри брадичка театрално, сякаш размишляваше върху неразрешим проблем. След дълго мълчание най-сетне рече:
— Ще ти олекне, когато напълно осъзнаеш, че няма връщане към стария ти начин на живот.
Гласът й, макар тих, беше изключително властен. Очите й задържаха погледа ми за миг и в този момент разбрах какво значеха думите й.
— За мен вече нищо няма да е същото — казах тихо аз. Есперанса кимна.
— Ти ще се върнеш към света, но не към твоя свят, не към стария си живот — рече тя, като стана рязко от рогозката с характерната за дребните хора величественост.
Запъти се бързо към вратата, но внезапно спря.
— Невероятно вълнуващо е да вършиш нещо без да знаеш защо го правиш — рече тя, като се извърна към мен. — А още по-вълнуващо е да се захванеш с нещо без да знаеш какъв ще е крайният резултат.
Въобще не бях съгласна с нея.
— Аз трябва да знам какво върша — заявих аз. — И трябва да знам с какво се захващам.
Тя въздъхна, разпервайки ръце в комично неодобрение и рече:
— Свободата плаши.
Каза го остро и преди да успея да отвърна, меко добави:
— Свободата изисква спонтанни действия. Представа си нямаш какво е да се самозабравиш и да се оставиш на спонтанността…
— Всичко, което върша, е спонтанно — прекъснах я аз. — Защо, мислиш, съм тук? Смяташ ли, че съм се замислила кой знае колко дали да дойда или не?
Тя се върна до рогозката и дълго ме гледа, застанала права до мен, преди да каже:
— Разбира се, че не си се замислила. Но твоите спонтанни действия се дължат по-скоро на безразсъдство, отколкото на самозабравяне.
Тропна с крак, за да ми покаже, че не е необходимо да я прекъсвам.
— Истинското спонтанно действие е действие, при което се самозабравяш напълно, но само след дълбок размисъл — продължи тя. — Действие, при което са взети под внимание всички плюсове и минуси и съответно отхвърлени, тъй като не очакваш нищо, не съжаляваш за нищо. С такива действия магьосниците повикват свободата.
— Аз не съм магьосница — измънках под носа си аз, като я хванах за полата, за да не си тръгне.
Но тя ясно ми даде да разбера, че не възнамерява да продължим разговора.
Последвах я навън, през сечището до пътеката, която водеше към другата къща.
Както пазачът, тя също ме предупреди да не се отклонявам от линията пепел.
— В противен случай — рече тя — ще паднеш в пропастта.
— Пропаст ли? — повторих несигурно аз, като огледах гъстите тъмни храсти, които се простираха от двете ни страни.
Появи се лек ветрец. Гласове и шепот се надигнаха откъм тъмните сенки. Инстинктивно се хванах за полата на Есперанса.
— Чуваш ли ги? — попита тя, като се извърна с лице към мен.
— Кого трябва да чуя? — измърморих дрезгаво аз. Есперанса се приближи до мен и сякаш страхувайки се да не ни чуят, ми прошепна в ухото:
— Surem от другото време; те използват вятъра, за да се скитат из пустинята, вечно будни.
— Искаш да кажеш духове ли? — попитах аз.
— Духове няма — рече тя категорично и отново тръгна. Внимателно стъпвах върху линията от пепел и пуснах полата й едва когато тя внезапно спря насред вътрешния двор на голямата къща. Поколеба се за миг, сякаш се двоумеше в коя част на къщата да ме отведе. После тръгна нагоре-надолу по различните коридори, докато накрая влязохме в огромна стая, която ми беше убягнала при огледа на къщата. Край стените бяха наредени книги чак до тавана. В единия край на стаята имаше стабилна, дълга, дървена маса, а в другия висеше бял, ръчно тъкан хамак.
— Каква прекрасна стая! — възкликнах аз. — Чия е?
— Твоя — предложи великодушно Есперанса.