Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
Един писател веднъж взе да ме учи, че тази неудовлетвореност и безпокойство е напастта на западния човек. И една жена ме учеше, че това е онази „писателска болест“, която не носи друг вид удовлетворение на духовния човек, освен това, което му дава професията. Може да съм писател. Това желание за бягство все ме съпътства оттогава, в определени житейски периоди то се разгаря у мен, възпламенява житейските ми рамки, въвлича ме в скандални ситуации, в мъчителни, неловки кризи. Така избягах по-късно от нарочената за мен професия, така се изплъзвах от време на време от брака си, забърквах се в „авантюри“, като едновременно бягах от тях, изплъзвах се от емоционални връзки, от приятелства, побягнах в своята първа младост от град на град, далеч от уютния и познат климат в чужди климатични зони, докато тази постоянна безпризорност не ми се стори естествено състояние, нервната ми система не се настрои на това усещане за опасност и чрез някаква изкуствена „дисциплина“ най-сетне започнах даже да работя… И днес живея така, между два влака, две изплъзвания, две „бягства“; като някой, който никога не знае за каква опасна, вътрешна авантюра ще се пробуди? Привикнал съм към това състояние. Така се започна.
4
Семейният съвет реши да ме интернира; дадоха ме на пансионат в Пеща. Това разрешение се хареса всекиму, не и на баща ми. Мен ме очарова. С удоволствие си тръгвах от дома и, естествено, представях си, че с родния град вече нищо не ме свързва… Баща ми, вечният мирови съдия, пастирът на семейството, ревностно би ни помирил и сега, той изпробва всичко, с вярата, че ще възвърне нарушеното фамилно равновесие, но тъжно, почти с отчаяние трябваше да се убеди, че нещо се е разбило и не си заслужава да се слепяват отломките. В края на ваканцията отпътувахме заедно за столицата.
Все пак оставях някого у дома: една от нежните и симпатични фигури на моето детство, приятеля, навярно единствения приятел, с когото бях успял да се сдобия в живота. Колко чисто, никога неповторимо и незаменимо — с каквито и да било други отношения — приключение е първото момчешко приятелство! Никога по-късно не получих от хората онова, което бях получил от това детско приятелство; така и не срещнах повече другар в живота. В семейството влеченията са обладани от ревност, честолюбие, интереси, но и мъчително-празничното, болестно, неправдоподобно и трескаво състояние на любовта не дарява кроткия покой, проникновената идилия на безгрижие, добронамереност и случайност, каквото е първото приятелство между две момчета… Никой не очаква нищо; даже вярност. Разхождаме се цели години из това чувство, сякаш в някакъв приветлив, постоянно ведър климат. Моят пръв приятел бе изключително нежно и признателно, чисто по нрав момче. През чувствителния период на младостта това приятелство ме съпровождаше докрай; бяхме вече поотраснали младежи, когато се развали, разтрогнах го аз, тази връзка също вече ме обременяваше и един ден се отскубнах брутално от нея. Но дори и по-късно, след „скъсването“, той всеки път ми протягаше ръка и бе единственият човек, който — чак до смъртта си — ми остана верен. Умря млад, едва навършил тридесет години.