Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Джъд Крендъл въздъхна.
— Винаги съм си мечтал как един ден баща ми ще се отнася с мен като с възрастен, но сега бях разочарован, дори се изплаших. Баща ми заговори и изведнъж ми се стори, че гледам в огледало, в което е отразено друго огледало, поставено пред него, след това — трето и човек добива впечатлението, че се движи през облицован с огледала коридор. Питам се колко ли пъти е разказвана същата история? История, която никога не се променя, с изключение на имената и на датите. Както ти казах, малко прилича на посвещение в тайните на секса, нали?
— Значи баща ти е знаел за гробището?
— Да. Попита ме кой ме е завел там и когато му казах, кимна с глава, сякаш го бе очаквал. Едва по-късно открих, че в Лъдлоу е имало поне пет-шест души, които биха могли да ме заведат до индианското гробище, но навярно баща ми се досещаше, че единствено Стани Бий е толкова откачен, че да го стори.
— Зададе ли му въпроса защо сам не те е завел, Джъд?
— Разбира се — отвърна старецът. — Попитах го по време на дългия ни разговор. Татко отвърна, че индианското гробище се ползва с лоша слава и не винаги въздейства добре на хората, които са загубили любимците си, както и на самите животни. Попита ме дали харесвам възкръсналия Спот… знаеш ли, Луис, най-трудно ми бе да отговоря на този въпрос… Ще се постарая да ти обясня чувствата, които ме вълнуваха, защото рано или късно ще ме попиташ защо те накарах да погребеш там котарака на Ели, щом предварително съм знаел печалния резултат. Прав ли съм?
Луис кимна. През цялото време, докато играеше скуош със Стив Мастерсън, го измъчваше един и същ въпрос: какво ще си помисли дъщеря му за Чърч, когато се върне?
— Може би го направих, защото децата трябва да разберат, че понякога смъртта е за предпочитане — изрече Джъд с колеблив глас. — Ели не знае, че това е така и ми се струва, че тя не знае, защото жена ти избягва този въпрос. Хайде, поправи ме, ако не съм прав и никога няма да говорим за това.
Луис понечи да отговори после здраво стисна устни.
Джъд продължи да говори; бавно преминаваше от дума към дума, както миналата нощ двамата с Луис бяха прескачали туфите в тресавището.
— Виждал съм как години наред историята се повтаря. Струва ми се, че ти казах как Зак Макгъвърн погреба там расовия си бик, Ханарати — глупаво име за животно, нали? Ханарати умря от спукване на жлъчката и Зак го изкачи на върха на хълма с помощта на шейна. Не зная как е успял да го пренесе през камарата сухи дървета, но нали в поговорката се казва, че можеш да постигнеш всичко, стига да искаш. Смятам, че поговорката е вярна, поне що се отнася до индианското гробище.
И така, Ханарати възкръсна, но след две седмици Зак го застреля. Оказа се, че бикът станал изключително кръвожаден, но не съм чувал нещо подобно да се е случвало с другите погребани там животни. Повечето от тях изглеждат… малко затъпели… със забавени движения… някак си…
— Някак си мъртви?
— Да — отвърна Джъд. — Някак си мъртви и много особени… като че са били в отвъдния свят… и са се върнали…, но не съвсем. Дъщеря ти едва ли ще почувства разликата, Луис. Никога няма да научи, че котаракът й е бил блъснат от кола и умрял, а после възкръснал. Навярно ще възразиш, че не можеш да дадеш урок на детето, ако то не съзнава, че трябва да научи нещо. Само че…
— Само че понякога е възможно — промълви Луис повече на себе си, отколкото на стареца.
— Прав си — съгласи се Джъд. — Понякога е възможно. Ели навярно ще разбере, че с Чърч се е случило нещо нередно и че преди се е чувствал по-добре. Може би ще научи нещо повече за истинското лице на смъртта, която съвсем не означава край на живота, а прекъсване на страданията и начало на хубавите спомени. Няма нужда да й го обясняваш — тя сама ще го разбере.
И ако Ели поне мъничко приличаше на мен, ще продължи да обича котарака. Той няма да освирепее и да започне да я хапе. Дъщеря ти ще продължи да го обича… но сама ще си направи съответното заключение… и с облекчение ще въздъхне, когато животното най-сетне умре.
— Значи, затова ме заведе в индианското гробище? — попита Луис и установи, че сега се чувства много по-добре, защото разполагаше с правдоподобно обяснение на случилото се. Естествено, то беше малко объркано и се основаваше предимно на интуитивната логика, не на рационалната, но при дадените обстоятелства му се струваше напълно приемливо. Още повече, че сега спокойно можеше да забрави злото пламъче, което снощи бе забелязал в очите на Джъд — това мрачно, зловещо задоволство.
— Е, в такъв случай…