Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Да вървим у дома! — извика лекарят. — Сготвил съм.
— Чилиии! Чилии! — ентусиазирано изкрещя Ели право в ухото на Луис.
— Чуиии! Чуиии! — извика Гейдж в другото му ухо и Луис си помисли, че сега и двете му уши пищят еднакво силно.
— Да вървим — повторно подкани семейството си той. — Да вземем багажа и да изчезваме!
Когато остави Ели на земята, малката изневиделица попита:
— Татко, как е Чърч?
Лекарят бе подготвен за подобен въпрос, но не и за внезапно помръкналото личице на дъщеря си и бръчките, които се появиха под разтревожените й, тъмносини очи. Луис свъси вежди и погледна към Рейчъл.
— Ели се събуди с писъци през нощта срещу неделя — тихо обясни жена му. — Каза, че й се присънил някакъв кошмар.
— Сънувах, че Чърч е прегазен от кола — намеси се Ели.
— Предполагам, че е преяла с празничната пуйка — продължи Рейчъл. — По същото време имаше и разстройство. Успокой я, Луис и да се махаме оттук. През последната седмица се нагледах на аерогари и ми се струва, че ще ми държи влага поне за пет години.
— Чърч е добре, скъпа — бавно произнесе Луис.
„Разбира се, че е добре. По цял ден лежи из къщи и ме фиксира със странните си, мътни очи — сякаш е съгледал нещо, от което се е изпарил целият му разум (доколкото котките притежават такъв). Да, Чърч е ужасно добре. Вечер го изпъждам навън с помощта на метлата,защото ме е гнус да го докосна. Просто замахвам с метлата и той се изнизва. И знаеш ли какво? Онзи ден, когато отворих вратата, намерих на прага мишка — или поне онова, което бе останало от нея. Явно Чърч беше закусил с вътрешностите й. Та като стана дума за закуска, се сетих, че тази сутрин съм я пропуснал. Иначе…“
— Много е добре — повтори той.
— О, така ли? — прошепна Ели и бръчката между очите й се изглади. — Много се радвам. След онзи сън, бях сигурна, че е мъртъв.
— Наистина ли? — усмихнато попита лекарят. Странно нещо са сънищата, нали?
— Съъ’ща! — извика Гейдж, който явно бе навлязъл в стадия на папагалското повтаряне на чуждите думи, който Луис бе наблюдавал в ранното детство на Ели. Малкият отново изкрещя и здраво сграбчи кичур от косата на Луис, което накара очите на лекаря да се насълзят.
— Хайде, дружина — извика Луис и всички се отправиха към багажното помещение.
Точно когато се доближиха до паркирания Шевролет, Гейдж отново завика: „Хубаво! Хубаво!“ със странен, хълцащ глас. Този път повърна върху новия панталон, който Луис бе облякъл в чест на завръщането на семейството си. Очевидно Гейдж смяташе думата „хубаво“ за парола, предшестваща фразата: „Извинете, но се каня да повърна — пазете се“.
Все пак се оказа накрая, че Гейдж наистина има вирусно заболяване.
Докато изминаха двайсетте и седем километра, които деляха бангорското летище до дома им в Лъдлоу, малкият вдигна температура и се унесе в неспокоен сън. Когато Луис вкара на заден ход Шевролета в гаража, с крайчеца на окото си видя как Чърч, с вирната опашка се промъква край стената, втренчил мътните си очи в колата. Животното изчезна сред спускащия се мрак и след миг Луис забеляза друга изкормена мишка, която лежеше до четирите автомобилни гуми (в отсъствието на Рейчъл и на децата, Луис бе сменил обикновените гуми със специални, подходящи за зимата). Розовите вътрешности на мишката проблясваха в мрака на гаража; главата й липсваше.
Луис побърза да излезе от колата и нарочно се блъсна в автомобилните гуми, наредени една върху друга като домино. Горните две паднаха и скриха мишката. Луис извика:
— Ооох!
— Много си несръчен, татко — шеговито го смъмри Ели.
— Права си — приповдигнато извика лекарят. Всъщност му идваше да каже: „Хубаво! Хубаво!“ и да повърне. Не си спомняше Чърч да е убивал плъх преди странното си възкресение; понякога улавяше мишка и си играеше с нея със садистичното удоволствие на котките, които накрая убиват жертвите си, само че той, Ели или Рейчъл винаги се намесваха преди да е станало прекалено късно. Освен това, Луис знаеше, че обикновено кастрираните котараци не обръщат внимание на мишките, стига да са добре нахранени.
— Когато престанеш да мечтаеш, може би ще ми помогнеш с детето — каза Рейчъл. — Слез от планетата Монго, доктор Крийд, земните хора имат нужда от теб — по гласа й личеше, че е уморена и изнервена.
— Извинявай, скъпа — промълви Луис и пое от ръцете й детето, което сега гореше като нажежена печка.
Ето защо само тримата опитаха прочутото чили на Луис; Гейдж, апатичен и трескав, лежеше върху канапето в хола, пиеше топъл пилешки бульон от шишето си и гледаше по телевизията някакъв анимационен филм.