Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Отвърнах, че бих дал мило и драго, само и само Спот да оздравее и го попитах дали познава ветеринар, който може да помогне на кучето. „Хич не знам за доктор, момчето ми, но има начин куче да се оправи — каза Стани. — Прибери се вкъщи и заръчай на баща да сложи животното в чувал, но не ти не го погребеш — в никакъв случай! Завлечеш до Гробище за домашни любимци и оставиш в сянката на камарата мъртви дървета. После се прибираш и казваш, че всичко е наред.“
Попитах го какво ще стане после, а Стани ме посъветва да не заспивам през нощта и да изляза, когато хвърли камък в прозореца ми. „И да знаеш, че ще бъде след полунощ, момче! Така че ако забравиш Стани Бий и заспиш, Стани Бий също тебе забрави и тогава — довиждане куче, куче отива направо в ада!“
Джъд изгледа Луис и запали нова цигара.
— Изпълних дословно всички указания на Стани. Когато се прибрах, баща ми каза, че е застрелял Спот в главата, за да му спести по-нататъшни страдания. Дори не ми се наложи да измислям някаква лъжа, за да занеса животното до Гробището за домашни любимци: баща ми каза, че навярно на Спот ще му бъде приятно да го погребат там и аз се съгласих. И ето че се отправих по пътеката, като влачех след себе си чувала с тялото на кучето. Баща ми предложи да ми помогне, но аз отказах, защото си спомних заръката на Стани Бий.
Лежах буден и нощта ми се струваше безкрайна — знаеш, че децата нямат представа за изминалото време. Точно когато си мислех, че вече ще се развидели, стенният часовник започваше да отброява десет или единайсет часа. От време на време задрямвах, но веднага се стрясках, сякаш някой ме разтърсваше и викаше: „Събуди се, Джъд! Събуди се!“, сякаш някой полагаше усилия да не заспя.
При тези думи Луис вдигна вежди, но старецът сви рамене, сякаш признаваше, че думите му звучат налудничаво и отново заразказва:
— Когато часовникът на долния етаж удари полунощ, побързах да стана и да се облека, сетне седнах върху обляното от лунната светлина легло. И ето че часовникът отмери дванайсет и половина, но от Стани Бий нямаше и следа. Точно си казвах „Тъпият му французин ме е забравил“ и се готвех отново да се съблека, когато камъчетата изчаткаха по прозореца, но забелязах пукнатината едва на сутринта. За щастие, майка ми я откри чак в началото на следващата зима и реши, че е от студа.
Полетях към прозореца и го вдигнах. Той застърга и заяде в рамката, както обикновено се случва, когато някое дете иска тайничко да се измъкне от дома…
Луис се засмя, въпреки че не си спомняше в детството да му е хрумвало да излиза от стаята си след полунощ. Все пак беше сигурен, че ако го бе направил, прозорецът положително щеше да изскърца, въпреки че през деня се отваряше напълно безшумно.
— Страхувах се да не би родителите ми да си помислят, че ни нападат крадци, но когато се поуспокоих, чух как баща ми гръмовито хърка в спалнята на горния етаж. Надникнах навън и видях Стани Бий, който стоеше на алеята и гледаше към мен. Олюляваше се като човек по време на буря, въпреки че времето беше тихо. Сигурен съм, че никога нямаше да дойде, ако под влияние на алкохола не бе достигнал стадий, в който човек е буден като бухал с диария и не му пука за нищо. И ето, че Стани закрещя (навярно си мислеше, че шепне): „Хайде, момче, слизаш или аз дойда при теб?“
— Шшт — прошепнах, защото се страхувах, че баща ми ще се събуди и ще ме напляска така, че да го запомня за цял живот. „Какво казваш?“ — изкрещя още по-високо Стани. Спукана ми беше работата, ако спалнята на родителите ми гледаше към пътя.За щастие, те спяха в стаята, използвана сега от Норма и от мен, чиито прозорци гледат към реката.
— Обзалагам се, че много бързо си слязъл по стълбата — пошегува се Луис. — Имаш ли още една бира, Джъд?
Вече бе изпил две бири повече от обичайното, но тази вечер му беше простено — иначе не би могъл да издържи.
— Разбира се, че имам — отвърна старецът. — Знаеш къде са — иди и си вземи — отвърна старецът и запали нова цигара. Изчака, докато Луис отново седна на мястото си, сетне продължи:
— Не, не смеех да използвам стълбата, защото минаваше покрай спалнята на родителите ми. Спуснах се на ръце по бръшляна и то колкото е възможно по-бързо. Повярвай, че здравата бях изплашен, но ми се струва, че повече се страхувах от баща си, отколкото да отида в Гробището за домашни любимци заедно със Стани Бий.