Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
В този момент Джъд внезапно изненадващо закри лицето си с ръце. В първия миг лекарят си помисли, че е обхванат от жестока болка и разтревожено понечи да стане; после забеляза конвулсивното повдигане на гърдите на приятеля си и разбра, че той се опитва да сдържи хлипанията си.
— Разказах ти всичко, но има и още нещо — задавено произнесе Джъд. — Тайнствената сила, която ме подтикна да ти покажа индианското гробище и която накара Стани Бий да ме заведе там, е накарал Зак Макгъвърн да посвети в тайната Линда Лавескю, когато кола прегази кучето й. Той й показа индианското гробище, въпреки че преди това бе застрелял любимия си бик, който беше побеснял и преследваше децата из пасището. Въпреки че знаеше какво ще се случи, все пак заведе мисис Лавескю на хълма… За Бога, как си обясняваш всичко това?
Старецът снижи глас и изстена.
— Какво искаш да кажеш, Джъд? — стреснато запита Луис.
— Стани и Зак го направиха поради същата причина, както и аз — защото бяхме обладани от някаква странна сила. Сторихме го, защото гробището крие някаква тайна…, а обикновено хората изгарят от желание да споделят тайната си с някого — ето защо си намират уважителна причина и… — Джъд свали ръцете си и погледна Луис — лицето му изглеждаше измъчено и много старо. — … и правят онова, което им диктува злата сила. Естествено, измислят си оправдания, които им изглеждат правдоподобни…, но най-вече постъпват така, защото им се иска. Или защото са принудени. Ето защо баща ми не ме заведе на хълма — беше чувал за индианското гробище, но никога не беше ходил там. А Стани Бий го беше правил… и ми показа пътя… оттогава изминаха седемдесет години… и ето, че изведнъж…
Джъд поклати глава и глухо се изкашля в шепата си.
— Слушай, Луис — продължи той, — доколкото знам, бикът на Зак Макгъвърн е единственото животно, което се промени след завръщането си от оня свят. Чувах, че пекинезът на Линда Лавескю веднъж ухапал пощаджията други животни се държали странно…, но Спот до края си остана добро куче. Вярно е, че колкото и да го къпех, винаги миришеше на пръст, но беше послушно куче. Майка ми никога вече не го докосна, но все едно, Спот си беше кротък. Знай едно Луис — няма да започна да те разубеждавам, ако още тази вечер решиш да убиеш котарака.
Индианското гробище… от него се излъчва сила, която внезапно те завладява и те кара да си измисляш най-правдоподобни оправдания, за да се завърнеш отново там…, но всъщност ти казвам всичко това, защото се страхувам да не съм сгрешил. Зак може да е сгрешил, Стани — също. По дяволите — аз също не съм светец. Но същевременно, когато възкресява мъртъвците… човек започва де си играе на Бог, прав съм, нали?
Луис понечи да му отвърне, но се въздържа. Фразата, която се канеше да изрече, би прозвучала несправедливо и жестоко: „Джъд, след всички перипетии, през които преминах, не възнамерявам да убивам проклетия котарак.“
Старецът изгълта остатъка от бирата си и остави бутилката при другите празни шишета.
— Е, това е всичко — промълви той. — Нямам какво повече да каже.
— Мога ли да ти задам само още един въпрос? — обърна се към него лекарят.
— Казвай.
— Питам се дали някога са погребвали човек в индианското гробище?
Джъд се сепна и събори с ръка две празни бирени бутилки; едната се разби на пода.
— Мили Боже! — възкликна той. — Не, разбира се! Пък и кой ли би се осмелил да го стори? Откъде ти дойде наум подобна страхотия?
— Чисто любопитство — смутено промълви Луис.
— Знай, че има неща, за които човек не бива да разпитва прекалено много — заяви Джъд Крендъл и за първи път Луис си помисли, че приятелят му действително изглежда стар и болен, сякаш стои на ръба на прясно изкопания си гроб.
По-късно щом се прибра у дома, внезапно си припомни странното изражение на стареца, когато бе изрекъл последния си съвет.
Джъд изглеждаше като човек, който лъже.
27
Луис осъзна, че е пиян едва когато отиде в гаража.
Обсипаното със звезди небе и обкръжената с ореол луна се опитваха да разсеят мрака. Все пак светлината бе достатъчна за Луис да се добере до гаража. Когато влезе вътре, установи, че не вижда абсолютно нищо. Знаеше, че наблизо има бутон за лампата, но нямаше представа къде се намира. Тръгна напред пипнешком, с провлечени стъпки. Усещаше виене на свят и предчувстваше, че всеки момент коляното му ще се удари в някаква играчка — велосипедът на Ели с двете допълнителни червени колелца или детското колело на Гейдж, на кормилото, на което бе поставена пластмасова глава на алигатор; беше уверен, че ще се стресне и ще се просне по корем върху цимента.