Гробище за домашни любимци

Джъд изгаси цигарата си.

— Тръгнахме по пътеката и старият французин се препъна най-малко дванайсет пъти. Наистина бе пиян като кютук — смърдеше, като че беше паднал в буре с ракия. Веднъж за малко щеше да си разпори гърлото от някакъв счупен клон. Видях в ръцете му кирка и лопата. Боях се, че когато стигнем до Гробището, Стани ще ми връчи инструментите и ще припадне, докато копая дупката.

Страховете ми се оказаха напразни — старецът дори като че поизтрезня. Съобщи ми, че ще преминем камарата мъртви дървета и ще навлезем още по-навътре в гората, където има друго гробище. Забелязах, че едва се държи на краката си, огледах купчината сухи дървета и казах: „Няма да успееш да изкачиш преградата, ще си счупиш врата.“

А Стани отвърна: „Няма да си счупи врат, нито ти счупиш твоя. Аз вървя, а ти влачиш твое куче.“ Оказа се, че е прав. Изкачи се по камарата дървета сякаш вървеше по павирана улица, без дори да погледне в краката си; аз го последвах, като тътрех тежкия чувал с кучето. Трябва да ти кажа, че на другия ден всички мускули ме боляха — между другото, как се чувстваш днес, Луис?

Лекарят не промълви нито дума, само кимна с глава. С радост усети, че бирата е замаяла главата му.

— Продължихме пътя си — поде отново Джъд. — Струваше ми се, че ще вървим до края на света. По онова време гората беше по-страховита от сега. От дърветата се обаждаха всякакви птици и човек дори не знаеше какви са, през шубраците се провираха различни животни. Най-вероятно да са били сърни, но тогава в гората се срещаха и лосове, да не говорим за мечки и рисове. Продължих да влача след себе си чувала със Спот. По едно време ми хрумна налудничавата мисъл, че старият Стани Бий е изчезнал и вървя по петите на някакъв индианец; след малко той ще се обърне и ще втренчи в мен черните си очи, а ухиленото му лице е украсено със смрадливата боя, която индианците правят от меча лой; навярно носи томахавка, изработена от парче скала, към която с ивици кожа е привързана дървена рамка за сушене на кирпич; индианецът ме сграбчва за врата и с един замах ме скалпира, като същевременно отнася и горната част на черепа ми. Налудничавата мисъл се подсилваше от факта, че Стани Бий вече не залиташе, а вървеше изправен, с вдигната глава. Когато стигнахме до „тресавището на Малкия бог“, човекът пред мен се обърна и видях, че наистина е Стани, но толкова е изплашен, че вече не залита. Беше напълно отрезвял от страха.