Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Четирийсет и пет — промърмори Луис.
Джъд кимна.
— Имаш право, четирийсет и пет са. Та когато стигнахме до стъпалата, старият канак закрачи съвсем уверено, сякаш отново беше изтрезнял. Отново преминахме тресавището, гората и камарата от мъртви дървета, най-сетне прекосихме пътя и се озовахме пред дома ми. Струваше ми се, че от момента, в който излязох през прозореца, са изминали часове, но за моя изненада все още цареше пълен мрак.
— Какво ще стане сега? — запитах Стани Бий. „Чакай и ще видиш“ — отвърна старецът и си тръгна. Забелязах, че отново е започнал да залита. Навярно е прекарал остатъка от нощта в задния двор на обора. В края на краищата, кучето ми Спот надживя Стани с две години. Накрая цирозата довърши стария канак. Две деца го откриха зад обора, вдървен като кокал, на четвърти юли, хиляда деветстотин и дванайсета.
А пък аз се покачих обратно по бръшляна, вмъкнах се в леглото и заспах веднага, щом главата ми докосна възглавницата.
На другата сутрин се събудих в девет и навярно щях да спя още, ако майка ми не ме бе повикала. — Джъд замислено замълча, сетне продължи:
— Всъщност майка ми не ме викаше, а крещеше името ми.
Старецът отиде до хладилника, извади бутилка бира и я отвори от врата на шкафа, върху който стояха кутията за хляб и тостера. На светлината на засенчената с абажур крушка, лицето му изглеждаше жълто, като никотин. Старецът изгълта половината шише бира, оригна се гръмовито, крадешком погледна към спалнята на Норма, сетне обърна поглед към Луис.
— Не обичам да разказвам тази история — каза той. — Години наред непрекъснато мислех за случилото се, но не го споделях с никого. Местните хора разбраха какво е станало, ала никога не ми споменаха нито дума — обикновено така се премълчават темите, свързани със секса. Разказвам ти всичко, защото сега котаракът ти не е същият. Не вярвам да е опасен…, но е някак си променен. Може би вече си го забелязал?
Луис си спомни как Чърч тромаво скочи от тоалетната чиния и се блъсна във ваната и отново видя мътните му очи, които лукаво се взираха в него. Ето защо мълчаливо кимна.
— Когато слязох на долния етаж, майка ми се бе сгушила в ъгъла на килера между шкафа за лед и етажерката. На пода забелязах безформена бяла купчина — пердетата, които бе тръгнала да простира. На прага на килера стоеше Спот — моето куче. Цялото беше овъргаляно в пръст, а краката му бяха кални. Козината на корема му беше сплъстена на кичури мръсотия. Стоеше си кротко — без да ръмжи или да лае, — но неволно или не, явно бе принудило майка ми да се скрие в ъгъла. Беше изплашена до смърт. Не зная какви са били отношенията ти с родителите, Луис, но аз много обичах своите. Мисълта, че съм изплашил майка си ми попречи да се зарадвам от появата на Спот, всъщност дори не се изненадах.
— Напълно те разбирам — промълви Луис. — Когато днес сутринта видях Чърч, просто… стори ми се, че… — той се поколеба за миг и първото, което му дойде наум, бе „Стори ми се напълно естествено“, но вместо това изрече:
— … че е било предопределено…
— Така е — отвърна Джъд и запали нова цигара. Луис забеляза, че ръцете му едва забележимо треперят. — Когато майка ми ме видя, още сънен и по долни гащи, закрещя: „Нахрани кучето си, Джъд. Животното е гладно, хайде махни го оттук, преди да ми изцапа пердетата.“
Намерих останки от вечерята и повиках Спот. Отначало кучето не искаше да дойде, сякаш бе забравило името си и за миг си помислих: „Значи все пак не е Спот, а някое бездомно куче, което прилича на него, всичко е наред…“
— Точно така! — внезапно възкликна Луис и се сепна от гласа си.
Джъд кимна и продължи:
— Но когато го повиках за втори или трети път, Спот се приближи или по-точно заподскача към мене. Когато го поведох към верандата, за голяма моя изненада той се блъсна в рамката на вратата и за малко щеше да падне. После изяде храната, всъщност я изгълта на един дъх. Дотогава бях преодолял първоначалната си уплаха и започвах да разбирам какво се е случило. Паднах на колене и прегърнах Спот — бях толкова щастлив, че отново е жив. За частица от секундата се стреснах, защото ми се стори, че дочувам гърлено ръмжене. Сетне Спот облиза лицето ми и…
Джъд потръпна и довърши бирата си.
— Луис, езикът му беше студен като лед — имах чувството, че до лицето ми се допира умряла риба.
За миг никой не продума, сетне Луис промълви:
— Продължавай.
— Когато кучето се нахрани, измъкнах от задната веранда старото корито и го изкъпах. Спот мразеше да го къпят и обикновено баща ми ми помагаше при трудната задача. Накрая и двамата се намокряхме от глава до пети; Баща ми псуваше, а Спот го гледаше виновно, както правят всички кучета, когато им се карат. Обикновено веднага след банята, той бързаше да се овъргаля в прахоляка и изтръскваше козината си сред проснатото пране. Майка ми започваше да ни се кара и крещеше, че много скоро ще застреля проклетото животно.