Кралят

Мани погледна към Пейн и скритата усмивка, която пробяга по устните му, бе повече от красноречива.

– Не, сега имам всичко, от което се нуждая. Чао. И още веднъж ти благодаря.

А после вампирският контингент се раздели с човешкия. Мани ги поведе през лабиринта от голи, застлани с плочки коридори, които до един си приличаха като две капки вода… дотам, че Бет започна да си мисли, че са се изгубили. Грешка. Или водачът им имаше компас, имплантиран в мозъка, или си спомняше десетте години, през които бе работил тук… защото те най-сетне стигнаха приземния етаж и излязоха през въртящите се врати, през които бяха влезли.

Фриц ги чакаше до бордюра; огромният черен мерцедес с потъмнени стъкла изглеждаше така, сякаш принадлежи на някой дипломат. Още една причина да е толкова полезен – хората обикновено много внимаваха да не му се пречкат, сякаш който и да се возеше вътре, бе наистина важен или пък тежковъоръжен. Бет никога не бе виждала друг, на когото толкова често да махат, за да мине през знакове „стоп“ и в подземни гаражи. Но разбира се, начинът на шофиране на Фриц бе пълна противоположност на начина, по който ходеше.

Кракът, с който натискаше педала за газта, не беше просто оловен. А направен от волфрам11…

– Ще се прибираме ли? – оформиха пръстите на Джон пред лицето ѝ… сякаш от известно време се опитваше да привлече вниманието ѝ.

– Какв… о, извинявай. – Бет отметна косата си назад. – Не искаш ли да се върнеш с Хекс?

– Аз отивам в клуба – каза Хекс. – Трез го няма, така че трябва да нагледам нещата.

Добро, правдоподобно извинение… ала Бет нямаше как да не забележи косите погледи, които групичката си разменяше.

– Нали не е заради мен? – промълви тя.

– Естествено, че не – каза Джон на езика на знаците. – Правиш ми услуга, като се връщаш с мен. Нали се сещаш, за компания.

Фриц на драго сърце изскочи от колата, за да ѝ отвори вратата. Докато се качваше, Бет видя Мани да целува Пейн, Джон пък впи устни в Хекс.

Заля я вълна на ужас и изведнъж я обзе желание да се напие, вместо да се изправи срещу съпруга си. Единственият проблем беше, че това нямаше да реши нищо, пък и тя открай време презираше жени, които се напиват. Нямаше нищо по-грозно и по-жалко.

Джон се качи от другата страна и мерцедесът потегли по алеята, която обикаляше Медицинския център. Със знаци като СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ, РЕХАБИЛИТАЦИОНЕН ЦЕНТЪР „ФАНСУЪРТ“ и ГРЪБНАЧЕН ЦЕНТЪР „ЯРДЛИ“, тя приличаше на магистрала с отбивки, отвеждащи в градове, които определено не би искал да посетиш.

Седнал до нея, брат ѝ я поглеждаше час по час, сякаш тя бе пръчка динамит и той се опитваше да прецени колко остава, преди фитилът ѝ да изгори и да се вдигне гръм до небесата.

– Добре съм.

– Окей, няма да настоявам. Но заповядай.

– Ъ? – Вместо отговор, той ѝ подаде бяла кърпичка. – Защо ми е…