Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
Всички прозорци в стаята бяха със спуснати отвън дървени капаци, така че единствената светлина проникваше през полупрозрачните ивици на вратата, висящи там заради мухите, както и от синкавото сияние на телевизора.
— Не зная дали ме помниш от времето, когато бях малък — опитах се да подема някакъв разговор.
Тя продължи да се суети около кафето.
— Ако искаш, седни някъде — подкани ме Марта, като с кимване ми посочи кухненската маса.
Седнах. Едва сега очите ми започнаха да се адаптират към оскъдната светлина, така че най-после успях да се усетя, че в стаята имаше още някой — една старица, настанена на плетения люлеещ се стол пред телевизора. Доколкото можах да видя, тя понечи да се извърне към мен, като опря ръце на облегалките на стола, но ужасно бавно и немощно, след което започна да оглежда стаята в моята посока, сякаш се мъчеше да ме налучка сред някаква гъста мъгла.
— Кой е, Марта?
Ала Марта не й обърна внимание, защото тъкмо сега наливаше еспресото в чашата, която веднага премести пред мен.
— Ако искаш, сложи си захар. Не зная как го пиеш.
Старицата се вторачи в мен за още една минута, но накрая бавно се извъртя отново към телевизора. Можех само да гадая дали тя действително бе пралеля ми Лучия. Струваше ми се невъзможно още да е жива — тя, същата, която ми се струваше безнадеждно стара още докато бях дете. Ала ето че седеше пред очите ми, непроменена, сякаш изтеклите междувременно цели двадесет години бяха за нея просто едно мигване на окото. Не бях сигурен дали ме позна, ако още притежаваше достатъчно разум, за да осъзнае кой бях. Или може би бе засегната от същата загуба на половината си разсъдък като дъщеря си.
Марта още шеташе край кухненския плот.
— Предполагам, че ще искаш да огледаш къщата — рече ми тя. — Поддържам я за теб, точно както пожела дядо ти.
Това бе първият знак, че тя всъщност много добре бе разбрала кой съм аз. И когато всичко се изясни, тонът й, който в началото бях взел за враждебен, по-скоро ми се стори срамежлив. Приличаше на децата, които глупаво се опитват да избягват общуването с хора, които не им се струват добре познати.
— Да, бих искал — отвърнах. — Но няма за къде да бързаме.
Ала тя вече бе дръпнала връзката с ключовете от пирона, забит нависоко в рамката на вратата и остана изправена там, докато ме чакаше да се наканя да стана от стола, след като допия кафето си, разбира се. На мен обаче не ми се струваше благоприлично да не поздравя леля Лучия, преди да напусна нейната къща. Ала в мига, в който оставих празната си чаша на масата, Марта излезе навън през вратата. Длъжен бях да я последвам. Тя пристъпваше забързано, като с една ръка подпираше болния си крак, за да не се спъне по калдъръма на улицата. Щом стигнахме до портата на дядовата къща, сякаш повтаряйки някакъв ритуал, тя избра един по-малък ключ от връзката с ключове, напъха го в катинара и ловко го завъртя. Едва тогава се пресегна към един по-голям ключ от връзката, за да отключи тежката порта.
Пристъпихме вътре. Марта включи лампите. Очаквах да заваря всичко тънещо в прах и разруха, ала първата стая ме посрещна в напълно изряден вид. В средата бе оставена една поолющена дървена маса, а плотът край задната стена бе запълнен с някакви грубо изглеждащи купи, чаши и чинии; до тях бе потъналата в прах порцеланова мивка, както и огнището, отгоре с широката каменна лавица. Всичко това хем го помнех, хем не, защото ми бе до болка познато по някакъв безмълвен, интуитивен начин, ала в същото време ми се стори безкрайно чуждо, смалено и овехтяло, прекалено крехко, за да бъде реално. До това значи се свеждаше моето минало тук, до тази оголена стая, до тези тъжно занемарени вещи, напомнящи за експонати в етнографски музей.
— Водата е спряна — обясни ми Марта. — Има един кран там, в ъгъла на обора, който като се завърти, веднага ще потече от чешмите. Но аз трябва да свърша тази работа, щото ти няма да го намериш.
— Така ли?
Имаше подробности, които явно не бях запомнил добре, като например мраморния под, който все си представях като бетонен. Или че въобще бях забравил за съществуването на малкият страничен балкон, надзъртащ над долината. И че всичко тук е било толкова малко, дребно, със скромни размери, непретенциозно и просто. Имаше и още нещо, по-важно от останалите особености, за което не се досетих веднага, а чак след като се помотах за кратко из стаите — светлината. Когато се разделих с тази къща, в нея нямаше електричество, ето защо бях запомнил всичко тук по съвсем друг начин. Бих могъл да изброя поне десетина отлики, свързани с този факт, ала нямаше смисъл да ги изреждам една по една. Може би бяха прокарали осветление, след като ние с мама бяхме заминали. Но ключовете за осветлението, монтирани край вратите, вече доста поизносени, изглеждаха като че ли винаги са си били тук, на местата си.