Къде отиде тя

Цялото помещение напомняше по-скоро за някаква пещера, с влажните си стени и с пода от гола, но отъпкана пръст. Отникъде не проникваше светлина, освен от слабата електрическа крушка. Отникъде не проникваше въздух, освен от цепнатината под портата. Ако нещо се е случило някога тук, то тогава това място е било напоено с миризмите на животните и на оборския тор, така че всичко тук съвсем не е било романтично, а мръсно и смърдящо, което, естествено, би накарало всеки да си свърши по-бързо работата, та по-скоро да се измъкне навън, на чист въздух, на светло. Като изключим няколкото земеделски сечива, струпани в единия ъгъл — мотика, лопата, лейка — цялото пространство бе съвсем празно сега, явно очистено от всичко излишно, до голи стени и гола пръст вместо под, за да бъде предадено изцяло под властта на мухъла.

Приседнах на дънера край портата. Слънцето още грееше, помня, че тук винаги печеше много силно по това време на годината, с онази особена суховата и навяваща дрямка топлина, спускаща се чак от планините. Възможно е в такава жега да забравиш за всичко останало, та да ти останат сили само колкото да се завлечеш до някой слънчев край на близкото пасище, да се проснеш там сред тревата и сладко, безгрижно да заспиш. Самият пейзаж, лениво разпрострял се надолу към долината, сякаш подканяше към пълна забрава. Не бях забравил как се скитах на воля из безлюдните ливади, гъсто обрасли с бурени и храсталаци по краищата, като само тук-там се срещаха малки парцели, засети предимно със зеленчуци или най-много засадени с лози, обработвани с мъка от нашите селяни. Сякаш самото място, с неговата пустош и дивотия, както и цялото село с неговите порутени къщурки, бе овехтяло и потънало в забрава, докато постепенно се бе свличало към вечния сън.