Островът на изкушението

Линди беше привикнала към изблиците на гняв от страна на клиентите си. Търпеливо изчака Шерилин да се съвземе.

— Не са няколко месеца, а цяла година. Хората са способни да се променят за толкова време.

— Не и тя. Тя е зло същество. Рожба на кармата ми, на греховете ми, наречи го както искаш. Тя е моето наказание.

— Можеш ли да ми обясниш защо виждаш нещата по този начин? — Сеансите на Шерилин Роуз следваха неизбежна рутина: отчаяние, гняв, параноя. Всичко се случваше с точността на часовников механизъм.

— Постъпихме нередно! Получихме я по грешния начин, водени от грешни причини.

— Двамата с Том не сте могли да имате свои деца.

— Не можехме, но въпреки това се оженихме. Самозалъгвах се, че нещата ще потръгнат. Уж всичко ни беше наред: пари, музика, популярност. Бяхме приятели. По онова време положението беше поносимо, но сега… сега умирам по малко всеки ден.

— Споделяла ли си това със съпруга си?

— Със съпруга ми?! От твоите уста звучи сякаш всяка вечер си лягаме хванати за ръчичка. Не, не съм и няма да го сторя!

През последните месеци вниманието на Том беше насочено изцяло към новия им албум. При всеки прилив на вдъхновение той хукваше към тексаското ранчо. Побиваха я тръпки, като си помислеше какви ли ги върши с онзи негов работник. Тя посещаваше рядко Тексас, но неведнъж бе забелязала как очите на Том шарят по мускулестото тяло на Били Боб Хокър.

— Както и да сте подредили живота — настоя Линди, която нямаше навика да загърбва собственото си гледище, — не пречи да сте приятели.

— Твърде късно е за това. Твърде късно е за каквото и да било. Навърши ли Аврора осемнайсет, връчвам на Том молба за развод. Крихме проблемите си прекалено дълго време. Настъпи моментът да разкрием пред света кирливите си ризи.