Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
— Тя е. в пералнята — отговорих вместо теб.
— В пералнята? — повтори като ехо Вайълет.
Ти сви рамене и трапчинките се появиха за кратко.
— Ти не си ли миеш косата, когато е мръсна? Вайълет кимна.
— Да, ама в банята!
Ти остави багажа си на пода.
— Реших, че в пералнята ще е по-лесно. Вайълет вдигна поглед към мен.
— Може ли и аз да си измия косата в пералнята? — попита.
— Ще го обсъдим по-късно — казах й.
Тя пое към кухнята, очаквайки да я последваш, като пътьом взе да нарежда как точно ще приготви курабийките. Ти обаче остана при мен. Протегнах ръце и ти дойде в прегръдките ми. Усетих сълзите ти върху бузата си.
— Защо си обръсна главата — попитах тихичко. Ти се дръпна и потърка очите си.
— В знак на траур — отвърна. — Реших, че така е редно. Различно ли изглеждам?
— Различно, но пак си ти — казах. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се включиш в приготвянето на курабийките?
— Разбира се — отговори. — И ти благодаря за тази твоя сладка дъщеря. Както и че уважи нейното желание да разведри тъжния старец. Благодаря, че си до мен днес. Може да прозвучи абсурдно, но успях да преживея всичко онова в Аризона донякъде и защото очаквах с нетърпение този ден.
Замесихме тестото, после го разточихме и го нарязахме в различни форми, подредихме ги в тавата и аз я пъхнах във фурната, Вайълет измъкна тенджерата за спагети.
— Виж какво правим да не се опарим — обърна се към теб. После запали лампичката във фурната, сложи тенджерата пред печката и се настани отзад. — Така не може да стигнем вратичката на фурната — каза и потупа мястото на пода до себе си.
Ти седна до нея и двамата не откъснахте поглед от фурната цели дванайсет минути, докато курабийките не се опекоха; през това време никой не обели дума. Чудех се за какво ли мислиш в този момент. Какво ли си мисли тя. Но не попитах. Наблюдавах ви с надеждата това да ти помогне по някакъв начин; надявах се загрижеността на Вайълет да не ти е безразлична и че отново ще се почувстваш заобиколен от любящи хора, въпреки загубата на майка ти. Не исках да губиш почва под краката.
Когато таймерът иззвъня, Вайълет ми донесе домакинската ръкохватка, окачена на дръжката на чекмеджето до мивката.
— Готови са! — провикна се. — Сега може да поиграем на криеница в замъка, докато изстинат.
— Криеница в замъка ли? — попита ти, докато се надигаше от пода с тенджерата за спагети в ръце.
Докато вадех курабийките от фурната, Вайълет ти обясни.
— Обличаме се като хора от някой замък и играем на криеница. Ти може да си кралят.
За малко да изпусна тавата, като го каза. Дотогава само на Дарън позволяваше да бъде крал. Когато Джей идваше на гости, Вайълет му отреждаше ролята на магьосника. Баща ми и бащата на Дарън неизменно бяха дворцовите шутове.
— Ти ли ще си моята кралица? — я попита ти, докато те водеше за ръка към кашона с костюмите.
— Не! — възкликна тя, сякаш не беше чувала по-абсурдно нещо. — Аз съм фея! Мама е кралицата.
Ти ме проследи с поглед, докато изключвах печката и идвах към вас.
Вайълет сложи корони на главите ни и намъкна крилата си на фея.
— Е, кралю и кралице, сега ще се скрия във вашия замък! Бройте до двайсет и три и тръгвайте да ме търсите!
„Двайсет и три?!", изрече само с устни ти към мен. Свих рамене. Вайълет изтича навън от стаята и ние започнахме да броим.
— По-силно! — провикна се тя откъм коридора.
Вече бяхме стигнали до тринайсет, когато я чух да крещи: „Ей, в замъка има ров!". Престанах да броя.
— Въображаем ров ли? — провикнах се в отговор.
— Не, съвсем истински! — отвърна тя високо. После долових шляпане на малки крачета в локва — нямаше как да сбъркам този звук.
Изхвръкнах на мига от дневната.
— Къде си? — извиках.
— Това е криеница в замъка! — отвърна тя. — Не мога да ти кажа!
Но беше оставила вратата на пералното помещение отворена и водата постепенно се стичаше към коридора.
— Боже! — извиках и хукнах натам. Ти изтича покрай мен към Вайълет.
— Открих те! — извика. — А сега според мен е моментът, когато кралят взема феята на ръце и тя полита! — И вдигна Вайълет във въздуха.
— По-високо! — провикна се тя, заливайки се от смях. — Феите летят по-високо!
Стоях пред пералното и гледах втренчено локвата. „Мамка му, казах си. Мамка му, мамка му, мамка му." Водата продължаваше да извира иззад пералнята. Измъкнах телефона от джоба си и звъннах на Дарън.
— Добре ли си? — вдигна още след първото позвъняване той.
— Аз — да — отвърнах. — Пералното обаче не. Вътре има огромна локва. Мисля, че пералнята се е повредила. Кой ни е водопроводчикът?
— По дяволите — възкликна той. — Ще ти пратя телефона му по мейла. Освен ако не искаш аз да му звънна?