Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
Изпратих ти снимката по мейла с кратка придружителна бележка. Помниш ли? Твоят отговор пристигна само след няколко минути: „Благодари на Вайълет от мое име".
— Мерси — отвърна тя. — Кажи му, че няма за какво.
На вечеря разказа цялата история и на Дарън. И за моя огромна изненада допълни: „Трябва да го развеселя. Защо не дойде да си поиграем. Ще му покажа как се правят курабийки".
Двете отскоро бяхме започнали да печем заедно и според нея това беше най-голямото вълшебство на света. Тя не откъсваше очи от стъклената вратичка на фурната и тавата с тесто вътре, докато то не бухне и не се превърне примерно в кекс, като обикновено описваше минута по минута какво точно се случва.
Дарън ме погледна с вдигнати вежди.
— Сега го чувам за първи път — отвърнах на безмълвния му въпрос.
— Той беше толкова тъжен, тате — обърна се Вайълет към него. — Уж голям човек, а плачеше като дете. А когато хората плачат, ние трябва да ги развеселим. Така ни учи госпожица Мелиса в училище.
Прехапах устни. Наясно бях с чувствата на Дарън, но се тревожех за теб не по-малко от Вайълет. Пък и не бих имала нищо против да те видя още веднъж, преди да прекосиш океана.
— Права е. Госпожица Мелисанаистинаказа така… — Погледнах Дарън и свих рамене, не знаех как да постъпя. Нямах намерение да насилвам нещата. Щях да оставя те двамата да решат. Защото ти беше този, който включи във фоторетроспективата си чужда съпруга, Гейб. Но дори да не го беше направил, пак щях да разбера Дарън, ако каже „не". Той имаше всички основания да откаже бившето ми гадже да дойде в нашия дом. Ако трябва да съм честна, по-редно беше аз да кажа „не". Трябваше добре да премисля, да преценя какво би означавало твоето идване, но не го направих. Нашият брак с Дарън ми изглеждаше толкова стабилен, че дори не се усъмних дали появата ти няма да го пропука, да отвори пробойна, да промени отношението ми към Дарън. Но стана точно това. Навремето не си давах сметка, дори месеци по-късно не го осъзнавах. Сега обаче, връщайки се стъпка по стъпка назад, виждам, че онова е било кръстопът, а решението накъде да тръгна определи и живота ни по-нататък.
Дарън обмисляше предложението на Вайълет и между веждите му се появи бръчката на шахматист, който предвижда няколко хода напред.
— Добре — отсече накрая, след като Вайълет дълго го гледа умоляващо, а аз седях, втренчена в чинията, и раздробявах парчето сьомга на дребни хапки. — Имаш право, Вай. Трябва да разведряваме хората, когато са тъжни.
А аз се запитах дали беше престанал да вижда в теб заплаха заради нещо, казано от Вайълет или от мен. Или пък очакваше, като дойдеш в дома ни и видиш всичките семейни снимки наоколо, това да ме направи по-малко желана за теб. А може би също като мен мислеше нашия брак за толкова стабилен, че нищо и никой не биха могли да го разклатят. Така и не попитах защо се съгласи. Просто приех решението му. Сигурна съм обаче, че е имал основание. Дарън не прави нищо без основание.
Ето как ти получи покана да дойдеш на гости в дома ми и да печеш курабийки заедно с моята дъщеря. Трябва да призная, че се изненадах, когато прие поканата.
ПО МЕЙЛА УТОЧНИХМЕ ДАТАТА — един петък, когато уж трябваше да работя от вкъщи, но накрая все пак си взех почивен ден. Ти планираше да останеш в Ню Йорк четиридесет и осем часа и щеше да дойдеш у нас направо от летището. Вайълет настояваше в твоя чест да украсим апартамента с балони и върху всеки да нарисуваме усмихнато личице. Така и направихме — някои усмивки бяха изплезени, други — не. Някои лица имаха мигли, други — вежди.
— Искаш ли и ти един? — обърна се Вайълет към Лиъм. По онова време той беше почти на осемнайсет месеца и Мария се канеше да го заведе в Музея на транспорта — много обичаше да се качва и да слиза от локомотивите.
— Зелен — отговори Лиъм. Тя кимна и му подаде един зелен балон, преди двамата с Мария да излязат.
Пуснах детските дрешки в пералнята, после двете с Вайълет приготвихме всички необходими продукти за курабийките. Тъкмо вадехме купата за тесто, когато домофонът избръмча и дъщеря ми хукна към външната врата, сподирена от лаещата Ани.
— Да? — обадих се по интеркома.
— Аз съм — чух гласа ти.
— Той е! — провикна се Вайълет.
Натиснах бутона и отворих входната врата. Няколко минути по-късно ти вече беше в моята дневна. Първото, което забелязах, беше обръснатата ти главата. Вайълет също го забеляза.
— Къде е. косата ти? — попита тя и тъничките й вежди се свъсиха. Това беше едно от израженията, с които заприличваше на Дарън.
Погледът ти бързо отскочи към мен, после пак се върна на нея.