Светлината, която изгубихме

— Току-що ми се обади Гейб — Гейб Самсън — отвърнах. — Майка му е починала и той е на летище „Кенеди". Направо е съсипан.

Дарън мълчеше в другия край на линията. Чувах как до него Лиъм непрекъснато повтаря „клавайче".

— И ти трябва да го утешиш, така ли? — проговори Дарън най-накрая. — Не.

— Той си няма никого — възразих.

— Точно така, теб също — отвърна Дарън. — Ей сега ще ти взема кравайче — чух го да казва на Лиъм.

— Естествено — отвърнах. — Аз съм твоя. И на Лиъм. На Вайълет също. Но майка му е починала и той се обади на мен. В такъв момент не бива да остава сам. Ти също не би искал да си сам в такъв момент.

— Само че не бих се обадил на чужда съпруга — каза Дарън; усетих напрежението в гласа му.

— За него аз не съм чужда съпруга, а стар приятел, на когото може да се обади, като му е тежко.

— Той те нарече своя шибана светлина — каза Дарън.

— А аз наричам теб свой съпруг. Няма значение как ме нарича той. Моля те да не говорим за това по телефона. И пред приятелите ти. Пред децата.

Представих си го как стиска зъби. Как затваря бавно очи, после пак ги отваря.

— Ще вземеш ли Вайълет? — попита. — Знаеш, че му нямам доверие.

— Вайълет ще е с мен — отвърнах. Най-вече защото не знаех на кого да я оставя в последния момент, а Дарън се намираше чак в другия край на Бруклин.

— Добре — процеди той. — Но да знаеш, че това никак не ми харесва.

Знаех, че по-късно ще ми се наложи да изгладя положението, но първо щях да отида на летището. Щях да се видя с теб.

СЛЕД КАТО ОТБИ ДО НАС да оставя детската количка, таксито ни закара до терминал 7. Ти беше излязъл от защитената зона, тъй като нас нямаше да ни пуснат там без билет, и ни чакаше при входа, отпуснат на една пейка, съсипан. Седеше с лакти на коленете, опрял брадичката си с ръце. Щом ме зърна, пак заплака. Втурнах се към теб с Вайълет на ръце, приседнах на пейката и сложих дъщеря си в скута. Чудя се какво ли й е минавало тогава през главичката — какво ти се е въртяло на теб в ума. Сега със закъснение си давам сметка, че тогава се издъних като родител. Нямаше причина Вайълет да преживява всичко това заедно с мен, да вижда такава покруса и скръб. Ако навремето бях разсъждавала по-трезво, сигурно щях да извикам някоя от майките в нашата кооперация и да кажа на Дарън, че отивам без Вайълет, дори това да го вбеси още повече. И всичко щеше да е съвсем различно.