Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— О, да — подсмихна се вахмистърът. — Не можах да я разпозная от пръв поглед. Сега вече виждам. Тя е наполовина елфка.
— Твоя е наполовина! — озъби му се Фрига. — Наполовина от нормалното!
— Тихо, тихо… — успокои я Адарио Бах. — Не се сърдете, полковник. Такава свадлива блудница ми се падна.
В помещението дотича войник, за да докладва. Вахмистър Ковач се изправи.
— Бандата е била забелязана! — обяви той. — Впускаме се в преследване! Извинете ни за причинените неудобства. Служба!
Той излезе, последван от войниците. След малко от двора се разнесе тропот на копита.
— Извинете ме за това представление — каза след кратко мълчание Адарио Бах на Фрига, Трент и Лигенза, — простете ми за случайно изречените думи и просташките жестове. Всъщност не ви познавам, не ме интересувате и никак не ви харесвам, но не харесвам и бесилките. Видът на обесени хора с поклащащи се крака ужасно ме потиска. Затова си позволих и тези джуджешки фриволности.
— Дължите живота си на джуджешките фриволности — каза Гералт. — Би трябвало да благодарите на джуджето. Видях ви в действие там, в селския двор, знам що за птици сте. Не бих си мръднал и пръста във ваша защита, не бих могъл, а и не бих искал да изиграя такова представление, каквото устрои тук господин джуджето. И сигурно вече щяхте да висите, и тримата. Така че се махайте оттук. И ви съветвам да изберете посока, противоположна на онази, която избраха вахмистърът и ездачите му.
— Нищо от това няма да получите — отряза ги той, щом видя погледите им, насочени към забитите в гредите мечове. — Без тях няма да се изкушавате толкова силно да грабите и измъчвате. Тръгвайте!
— Доста ми беше нервно — въздъхна Адарио Бах, след като вратата се затвори зад тримата. — По дяволите, ръцете ми още треперят. А на теб?
— Не. — Гералт се усмихна на спомените си. — Аз съм леко… недъгав в това отношение.
— Върви им на някои — усмихна се джуджето. — Дори недъзите им са от полза. Още по една бира?
— Не, благодаря — поклати глава Гералт. — Трябва да потеглям. Озовах се — как да се изразя — в ситуация, в която се налага да побързам. И не е твърде разумно да се задържам дълго на едно място.
— Да, усетих го. И няма да задавам въпроси. Но знаеш ли какво, вещерю? Някак си изгубих всякакво желание да оставам в тая станция и да чакам цели два дни за дилижанса. Първо, скуката ще ме убие. Второ — онова момиче, което натупа с метлата, ми хвърли много странен поглед на прощаване. Очевидно не е от онези, които можеш безнаказано да пошляпваш по задника и да наричаш блудница. Може да се върне. А аз предпочитам да не съм тук, когато това се случи. Затова дали не можем да пътуваме заедно?
— С удоволствие. — Гералт отново се усмихна. — С добър спътник пътуването не е толкова тягостно, това ще го потвърди всеки философ. Стига пътищата ни да съвпадат. Аз отивам в Новиград. Трябва да съм там преди петнайсети юли. Непременно преди петнайсети.
Трябваше да стигне в Новиград най-късно на петнайсети юли. Настоя за това, когато магьосниците го наеха, купиха две седмици от времето му. Няма проблем — казаха Цара и Пинети, докато го гледаха високомерно. — Няма проблем, вещерю. Ще се озовеш в Новиград, преди да успееш да се огледаш. Ще те телепортираме направо на главната улица.
— Преди петнайсети, а? — Джуджето подръпна брадата си. — Днес е девети. Нямаме много време, тъй като си е доста път. Но може и да има начин да успееш.
Той се изправи, свали от гвоздея и сложи на главата си островърха широкопола шапка. Метна на гърба си торба.
— Ще ти обясня, докато вървим. Да тръгваме, Гералт от Ривия. Защото тази посока е най-добрата и за мен.
Вървяха бързо, може би дори твърде бързо. Джуджетата, които при нужда и за удобство могат да използват всякакъв превоз и да яздят всякакво животно, определено предпочитаха да вървят пеша, бяха пешеходци по призвание. Едно джудже може да извърви трийсет мили на ден, толкова, колкото изминава човек на кон, като същевременно носи товар, който човек дори не би могъл да повдигне. Да вървят в крачка с джудже без товар бе извън възможностите на хората. И на вещерите. Гералт го беше забравил и след известно време се принуди да помоли Адарио да забави ход.
Вървяха по горски пътечки, а понякога и без път. Адарио знаеше пътя, ориентираше се добре в терена. В Цидарис, обясни той, живее семейството му, доста многобройно, затова твърде често има семейни тържества като сватби, кръщенета, погребения или бдения. Според обичаите на джуджетата неприсъствието на тези празненства можеше да се оправдае единствено с нотариално заверено свидетелство за смърт, живите членове на семейството не можеха да не се явят на тържеството. Затова Адарио познаваше отлично маршрута до Цидарис и обратно.