Тръпка [bg]

— Не и този — казах. Толкова дълго време не си бяхме говорили, че вече просто не знаех как да го правя. — Станах раничко, за да видя какво е усещането.

— Страхотно — промърмори тя. Продължаваше да гледа към Сам, а неизказаният въпрос бе увиснал във въздуха. Не исках да ги представям един на друг, защото той очевидно се чувстваше некомфортно край Оливия и нейния фотоапарат, но въпреки това виждах ясно как тя ни изучава: разстоянието между нас, което оставаше неизменно близко, сякаш ни свързваха невидими нишки, случайните докосвания. Очите й проследиха ръката му, която се плъзна нежно по ръкава ми, след което се премести към другата, останала отпусната върху дръжката на вратата; удобно и спокойно, все едно беше отваряла тази врата много пъти досега. Все едно това чернокосо момче беше тясно свързано с бронкото… и мен. За всички ни беше ясно, че въпросът не може да остане незададен, така че най-накрая Оливия попита:

— А този кой е?

Погледнах към Сам за одобрение. Клепачите му бяха все така притворени и хвърляха сянка върху очите му.

— Сам — произнесе той мрачно.

Имаше нещо странно в гласа му. В момента не гледаше фотоапарата, но можех да усетя силата, с която той привлича вниманието му. Гласът ми неволно отрази неговата изнервеност, когато казах:

— Това е Оливия. Олив, двамата със Сам излизаме. Имам предвид, че сме гаджета.

Очаквах някакъв коментар, но вместо това тя каза замислено:

— Познавам те. — Усетих как Сам се напряга до мен, след това Оливия добави — От книжарницата, нали?

Сам я погледна и тя кимна едва забележимо.

— Точно така. От книжарницата.

Стоеше, кръстосала ръце, и си играеше с ръкавите на пуловера си, без да сваля очи от него. Изглежда се опитваше да намери правилните думи:

— Аз… Така де — с контактни лещи ли си? Съжалявам, че съм така директна, но сигурно често ти задават този въпрос.

— Права си — каза Сам. — Често ми го задават. И да, наистина нося лещи.

През лицето на Оливия премина сянка на разочарование.

— Яки са. Наистина. Ъъ, приятно ми беше да се запознаем. — Обърна се към мен и продължи: — Съжалявам. Тъпо беше да се скараме за онова нещо.

Каквото и да бях планирала да й кажа, се изпари при това извинение.

— Съжалявам — произнесох леко колебливо, защото не бях особено сигурна за какво точно трябва да се извинявам. — И аз мисля, че беше тъпо.

Оливия погледна към Сам и после отново спря очи върху мен.

— Аха. Аз просто… Ще ми се обадиш ли? По-късно?

Примигнах изненадано.

— Ами да, разбира се! Кога?

— Аз… всъщност може ли аз да ти се обадя? Не знам кога точно ще мога. Нали няма проблем? Може ли просто да ти звънна на мобилния?

— По всяко време. Сигурна ли си, че не искаш да отидем някъде още сега и да поговорим?