Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
„Не се безпокой. Гейлън няма да те изостави, но дори да го стори аз ще те намеря“, успокои я Лусиен.
„Освен ако не си в съюз с Гейлън“, мрачно додаде тя.
Никога не би повярвала, че е възможно по мисловен път да бъде предадена продължителна, измъчена въздишка, но точно това бе усещането, което получи заедно с мисълта на Лусиен: „Ариел, престани да се държиш мелодраматично!“.
Преди да успее да му отговори, Гейлън я изведе на една поляна. В единия й край се виждаше вход на пещера. Ариел мразеше пещерите или, по точно казано, мразеше техните обитатели. Щом Гейлън я поведе към нея, Ариел спря рязко и се опита да измъкне ръката си изпод неговата.
Този път Гейлън я пусна и я погледна озадачено.
— Има ли нещо, Ариел?
— Никога не влизам в пещери — отговори тя. — Не обичам прилепите и другите създания, които се въдят в тях.
Гейлън се усмихна.
— Ариел, вътре няма нито една пещерна твар. Освен това ти гарантирам, че щом веднъж я видиш отвътре, ще бъдеш щастлива, че си влязла.
„Хайде, Ариел. Гейлън е прав. Вътре няма пещерни твари.“
„Няма да вляза в пещерата!“
„Мислех, че искаш да спасиш брат си.“
„Да не би да искаш да кажеш, че Арманд е вътре?“
„Не, но Гейлън цели нещо. Ако искаш да разбера какво е то, трябва да правиш каквото иска от теб.“
— Ариел, ако наистина се страхуваш от пещери, тогава няма да влизаме — каза Гейлън, като прекъсна мисловния й спор с Лусиен. — Просто тази пещера е такова забележително природно явление, че ми се прииска да ти я покажа.
Ариел все още се колебаеше. Изруга мислено, когато Лусиен я подразни: „Ще влезеш ли, Ариел, или ще оставиш страховете ти да вземат превес над спасяването на брат ти?“
— Ариел — намеси се Гейлън, — искаш ли да се върнем в града?
Ариел искаше точно това, но подигравката на Лусиен бе ударила право в целта. От значение беше само Арманд, дори ако за спасяването му се наложеше да се бие с прилепи и разни други отвратителни пещерни създания.
— Мисля, че искам да разгледам пещерата — каза тя и тръгна към входа на пещерата, преди да е изгубила куража си.
Наложи й се да се свие на две, за да влезе. След това тръгна по тесния, извит на дясно коридор. След миг се озова в самата пещера. Като се изправи, тя изпусна възторжена въздишка пред нейната великолепна кристална вътрешност. Оттук ли бе взет кристала на Лусиен?
— Нали ти казах, че тук няма никакви твари — додаде Гейлън, след като влезе след нея. — Тук е красиво, нали?
— Никога не съм виждала подобно нещо — промърмори със страхопочитание Ариел. — Откъде идва светлината?
— Някакъв вид органична флуоресценция. Не ме питай за подробности. Никога не съм бил добър в науките.
— За какво служи това дърво? — попита Ариел, докато разглеждаше огромния, висок до кръста й дънер от светещо дърво, разположен насред блестящия под. Би трябвало да изглежда не на мястото си, но по някакъв странен начин дънерът сякаш беше неделима част от пещерата.
— Служи за маса — отговори той. — Тази пещера е нещо като средище на обществения живот в Сенктюъри. Организираме тук забави и събрания, а понякога и венчавки.
Ариел можеше да си представи как би изглеждала една сватба в тази пещера. Мястото беше идеално за размяна на клетви за вярност. Пещерата криеше нещо... мистично, почти свято.
— Изненадана съм, че пещерата не е отворена за туристите — отбеляза тя. — Сигурна съм, че хората ще са повече от желаещи да я разгледат.
— Мислихме по тази възможност — отвърна Гейлън. — След това решихме, че пещерата е твърде специална, за да оставим туристите да се разхождат през цялото време напред-назад. Искаш ли да обядваме тук? Ще изтичам за няколко минути до града и ще донеса нещо.
„Не!“, извика Лусиен.
Ариел сепнато примигна. Лусиен бе запазил мълчание толкова дълго, че бе забравила за присъствието му в ума й.
— Аз... ъ-ъ мисля, че няма нужда, Гейлън. Макар мястото да е красиво, боя се, че изпитвам нещо като клаустрофобия. Трябва да изляза навън.
— Разбирам. А какво ще кажеш да си направим един пикник на поляната?
„Не!“, отново извика Лусиен.
Ариел погледна часовника си.
— Съжалявам, Гейлън, но времето ми за обяд е ограничено. Боя се, че тази малка разходка, колкото и приятна да беше, изразходи по-голямата част от обедната ми почивка. Може би някой друг път.
— Разбира се — усмихнато промърмори Гейлън, макар Ариел да бе готова да се закълне, че в очите му проблесна искрица разочарование. — По-добре да тръгваме, за да успееш да хапнеш нещо, преди да тръгнеш.
След като излязоха от пещерата и тръгнаха към града, Гейлън поднови разговора.
— Знаеш ли, Ариел, ще ми бъде много приятно да се обадя в антикварните магазини из околността и да проверя къде имат стари книги. Дори мога да те откарам дотам. Ще ти спести известно време.