Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Пък и там е дяволски евтино по това време на годината — казва Шофлър. — А аз имам връзки в тамошния отдел „Убийства“.
— Май имаш връзки навсякъде.
Той криви лице, но зад гримасата му виждам, че му е приятно да чуе подобна оценка.
— Мда — казва той. — Направо съм си телефонна компания. С всичките му плюсове и минуси. — Клати глава. — Няма план за евакуация, можеш ли да си представиш? Имаме си прехвалена антитерористична група и досега това е единственото ни политическо постижение. Само дето това е като обратното на евакуация. Говорим за военен кордон — как да задържим вашингтонци в града.
— Хората ще откачат, ако се разбере.
— О, ще се разбере. Може и лично да го снеса на „Поуст“. — Прокарва ръка назад по челото си. Под онова, което по липса на по-добра дума може да се нарече бретон, челото му е стряскащо бяло. — Както и да е… Вегас — казва той. — Има там един човек, мой приятел — Холи Голдстайн. Той ще ти даде досието по случая със сестрите Гейблър.
— Холи?
— Ха! Не те будалкам — това е умалително на прякора. Холивудския Майк Голдстайн. Всички му викат просто Холи. Ще го предупредя, че ще го потърсиш.
21.
Вегас. Никога досега не бях идвал във Вегас. Просто не е имало повод. Но също като всички останали и аз си имам изградена представа за мястото — по равни части блясък и мръсотия. Както се оказва, представата ми бледнее пред действителността.
Първата миля от летище Макарън наистина е мръсна, разбита и смрадлива като който и да е от най-лошите участъци на Шосе 1. Запуснати мотели и западнали казина се редуват с порутени сватбени параклиси и креещи търговски начинания. Палатата на гласовете. Широките обувки на Леонард. Смеещия се чакал. Последният е мотел казино, досущ като излязъл от евтин филм. Всъщност никога не би могъл да пробуташ „Смеещия се чакал“ като елемент във филмов сценарий. Твърде запуснат е. Рекламният му знак представлява зловещ заек със зелен смокинг, излегнал се пред ветрило от карти.
Минавам покрай огромен билборд с реклама за ОБРАТИМА МИКРОХИРУРГИЧЕСКА ВАЗЕКТОМИЯ. (Има ли голям пазар за подобна услуга? На рекламното пано са посочени четири адреса.) Малко след това стигам до първия голям казино хотел — позлатения „Мандалей Бей“.
Невероятно голям е, по-голям и от най-голямата сграда във Вашингтон, освен може би Пентагона. И е само първият от многото подобни чудовища. Мога само да се блещя, докато шофирам взетия под наем форд по Ивицата. Всеки хотел е като отделен тематичен парк, като огромен и пищен театрален декор. „Мандалей Бей“, „Луксор“, „Ню Йорк, Ню Йорк“, „Париж“, „Беладжио“, „Двореца на Цезар“. Една статия в списанието, което четох в самолета, твърдеше, че светлината от обсидиановата пирамида в „Луксор“ се виждала от космоса. Великанските лица на местни знаменитости те гледат отвсякъде, изтипосани върху гигантски билбордове. Дейвид Копърфийлд, Ланс Бъртън, Пен и Телър, Уейн Нютън, Сирк дю Солей, Селин Дион.
Светлини, билбордове, тълпи. Таймс Скуеър на стероиди.
Само че аз няма да отседна в някой от тези снобарски палати. От туристическата агенция ми запазиха стая в „Тропикана“. И тя е огромна, но в сравнение с тези по-нови хотели изглежда почти джудже. Заобикалям към паркинга на самообслужване и влизам в хотела през казиното.
Което е така претъпкано, че минаването е трудно. Покривът представлява купол от цветно стъкло, проснал се над безкрайни редици от ротативки. Четири жени в яркозелени, обсипани с пайети костюми пеят и танцуват върху издигната осветена платформа. Светлини примигват, блестят, играят. Въздухът трепти от звуците на Нинтендо, повтарящи се до полуда автоматични мелодии, прекъсвани на неравни интервали от звука на победата — водопад от монети, когато някой щастливец удари джакпота. Всеки феномен на поп културата — филм, знаменитост, популярна играчка, етноемблема, детско стихче — си има своя ротативка. Фалцетни хорове гръмват на равни интервали, подхващайки ключови фрази. „Колело на късмета!“ „Завърти се!“
Докато си пробия път до рецепцията, вече страдам от сензорно претоварване.
— Добре дошъл в Големия боклук — казва Холи Голдстайн, когато се свързвам с него по телефона. — Подготвил съм ви папките по случая Гейблър. Имам една пролука в три, ако не сте прекалено уморен от полета.
Казвам му, че за мен е добре.
— Запишете си — казва ми той. — Хората си мислят, че сме някъде на Ивицата или в стария Вегас, но истината е, че сме доста извън града. Всъщност ако сте на Ивицата, на практика въобще не сте в Лас Вегас. А в Рая.