Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
При този вял опит за шега Шофлър се засмива учтиво.
— Ха! — Отваря бирите и ми подава едната, после сяда на масата. Вдига бутилката си и я накланя към мен.
— Наздраве!
Отвръщам му със същото.
— Какво става? Как е новата работа?
Той криви лице с отвращение.
— С известно колебание мога да кажа, че е за предпочитане пред вадене на зъб без упойка.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че в основата си е упражнение по контрол над тълпите и толкоз. — Обяснява ми, че при случай на терористично нападение над столицата най-добре ще е да си открадна кану или гребна лодка. — За да се измъкнеш с гребане по река Потомак.
— И наричаш това план за евакуация?
— Дай да не отпочваме тази тема, че няма да млъкна до утре. — Отпива дълга глътка от шишето. — При теб как е?
— Нямам с какво да се похваля.
Той вдига вежди.
— Е тогава защо изглеждаш толкова зле?
— Сигурно заради пълната липса на успех.
— Ами онези Сандлинг? Не откри ли нещо в досиетата? — Говорихме няколко пъти по телефона след пътуването ми до Флорида, така че той знае за разговора ми с момчетата и че Ема Сандлинг е накарала адвокатите си да ми изпратят полицейските досиета.
— Сигурен съм, че е бил същият човек… или някой, който работи с него, но като оставим това, не открих нищо полезно. Поне досега.
— Нищо?
— Нищо.
— Хммм. — Става и тръгва към хладилника. — Още една бира?
— Може.
— Щом не си открил нищо, какво си правил през цялото време?
— Хайде да идем в щабквартирата — казвам му аз. Пренасяме се в кабинета ми и аз го запознавам набързо със списъците, показвам му купчините постери ТЪРСИ СЕ и му разказвам за онлайн дейността си. Той кима.
Тръгваме обратно към кухнята и там Шофлър отново напада хладилника.
— За теб?
— Не, благодаря, аз приключих.
Той сяда отново на масата и махва по посока на кабинета ми.
— Това, дето го правиш… е същото като да копаеш тунел към Китай с чаена лъжичка. Знаеш го, нали?
Свивам рамене.
— Не си отделял много време за… домакинска работа, това го виждам. Нито за себе си, между другото. Изглеждаш ужасно.
— Благодаря. Затова ли дойде?
— В интерес на истината, щях да се отбия и без това, но иначе — да. Обади ми се една загрижена гражданка — съседката ти, госпожа… каква беше, онази с кучето.
— Сийгъл.
— Същата. Казах ти, че това, дето си го намислил, ще те съсипе, и ето че наистина те съсипва. Така де — погледни само. — И той махва с ръка към стаята. — Прилича на Багдад. Пък за тебе да не говорим. Няма смисъл, Алекс.
— Благодаря за загрижеността.
— Даа, ами, аз един вид чувствам, че съм ти длъжник. Въобще не трябваше да се хващам на онзи номер с тениската. — Самоотвращение окупира лицето му за миг и той клати голямата си глава бавно и тъжно. — Онзи тип ни направи на глупаци.
— И това е… какво? Един вид ограничаване на щетите?
Съжалявам за думите си веднага щом ги изричам. Гласът ми е с капризната интонация на нацупен тийнейджър, който се препира с родителите си. Не исках да прозвучи така. Шофлър ми харесва и знам, че е дошъл, воден от обикновено човешко съчувствие. А и в интерес на истината компанията му е истинско облекчение за мен. Личните ми контакти с други човешки същества напоследък са се свели до размяната на няколко реплики с Деймън от сладкарницата и Консуело от пицарията.
Шофлър направо скача на крака от обида.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? Майната ти! — Мята почти пълната си бутилка в кошчето и тръгва към вратата.
Тръгвам след него и не мога да измисля какво да кажа. Когато той стига до външната врата и се обръща към мен, виждам, че лицето му е яркочервено. От това ми става още по-зле.
— Това беше тъпо, Рей. Съжалявам. Не знам какво…
Той прекъсва с яден жест извинението ми.
— Смятам те за приятел, Алекс. Дойдох тук като приятел. И тия неща, дето ги правиш… — той клати бавно глава, — хубаво е, че ги правиш, не ме разбирай погрешно. Кой знае? Може и да откриеш нещо. Но ако успееш, ще е все едно си спечелил от лотарията. През всичките години, откакто съм в полицията, не съм виждал подобно начинание да се увенчае с успех. Нито веднъж.
Вдигам ръце, сякаш току-що са ме хванали на местопрестъплението и се предавам.
— Не мога просто да си седя.
— Тефтери имаш ли си? Записваш ли всичко?
— В това отношение съм ти верен последовател. Вече съм на петия. Само че често ги преглеждам, Рей, чета ги отново и отново. Не мисля, че съм пропуснал да проуча и едно нещо в тях.
— Слушай сега какво ще ти кажа. Иди да купиш пица, а и още бира няма да навреди. А аз в това време ще прегледам бележките ти.