Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Извинявай — каза Чава. — Хайде Сара, разкажи му с какво се занимаваш.
Младата жена сви рамене.
— Учителка съм.
Бен Рои не можа да си сдържи усмивката.
— Къде?
— В Силуан.
— В Силуан ли?
— В едно специално училище. Експериментално.
Бен Рои въпросително вдигна вежди.
— Учим заедно еврейчета и палестинчета, в едно и също училище — обясни тя. — Опитваме се да ги приобщим. Да разрушим бариерите.
Бен Рои я изгледа, сведе поглед и усмивката му изгасна. Шимон си взе парче халах и обърса с него празната си купа.
— Получихте ли онова финансиране? — попита.
Сара поклати глава.
— За заселниците винаги има пари, ама за училищата… в момента не можем да си позволим да купим даже книжки за оцветяване и химикалки.
Бен Рой ръчкаше с лъжицата една кнедла в купата си.
— Не виждам смисъл — измърмори.
— Да се оцветяват книжки ли?
— Да се приобщават арабските и израелските деца.
Тя го изгледа с пламнал поглед.
— Значи смяташ, че не си струва?
Бен Рои пренебрежително махна с лъжицата си.
— Различни светове, различни ценности. Няма смисъл да се мисли за взаимно разбирателство. Наивно е.
— Всъщност, постигаме доста голям успех — възрази тя. — Децата си играят заедно, разказват си разни неща, сприятеляват се. Учудващо е колко отворени са.
— След няколко години ще си прерязват едни на други гърлата. Това е положението. Няма смисъл да се правим, че е различно.
За момент му се стори, че ще започне да спори с него. Но тя просто се усмихна и леко сви рамене.
— Така или иначе смятаме да опитаме. Не се знае, може да е за добро. По-добре е, отколкото да ги насъскваме да се мразят, това поне е сигурно.
Настъпи неловко мълчание, което Чаим наруши с разказа си как намерили плъх в тоалетните на кварталния басейн и как пазачът го убил с метла.
— Браво на него — каза Бен Рои, дояде супата си и погледна насреща към Сара. — Това е единственият начин да се справиш с вредителите. Да изтребиш копелетата.
До края на вечерята не каза почти нищо. Останалите разговаряха помежду си, основно — и неизбежно — за ха-матцав, настоящата политическа ситуация. След като се нахраниха, изпяха няколко земирот, Бен Рои припяваше фалшиво. После се оттеглиха в дневната на кафе. В десет часа каза, че е време да си ходи.
— И аз — изправи се Сара. — Прекрасна вечер, Чава. Много ти благодаря.
Двамата се сбогуваха, Бен Рои се подразни, че не може да си тръгне сам, и влязоха в асансьора в неловко мълчание. Излязоха на улицата и той попита Сара в коя посока е.
— Натам — посочи тя. А ти?
И той беше натам.
— В другата посока — измърмори.
Отново настъпи неловко мълчание.
— Е, добре — каза тя накрая. — Радвам се, че се запознахме.
Усмихна се и протегна ръка. Той я погледна, кимна, обърна се и пое в обратната посока. След няколко метра тя подвикна зад гърба му.
— Съжалявам за това, което ти се е случило, Ариех. Чава ми разказа. Ужасно съжалявам. Сигурно е ужасно.
Той забави крачка.
„Изобщо не съжаляваш, да ти еба майката — искаше да извика след нея. — Ти си шибана араболюбка. Те убиха единствената жена, която съм обичал, а сега ти си играеш на игрички с децата им. Тъпа, безпросветна, шибана зонах. Курва.“
Не каза нищо, само вдигна леко ръка за довиждане, ускори крачка, стигна до края на улицата и изчезна зад ъгъла с „Ха Мелек Джордж“.
По-късно, много по-късно, след като в продължение на три часа се беше наливал сам с алкохол в „Чампс Пъб“ на улица „Яфа“, Бен Рои се прибра залитащ в апартамента си, пусна докрай един диск на Шломо Арци и се свлече на дивана напълно замаян.
В бара беше срещнал една проститутка, млада, руса, рускиня, със силно гримирани очи и прозрачни избодени ръце на закоравяла наркоманка. Зачуди се дали да не я доведе тук и да отприщи част от яростта и самотата си в секс, но размисли. Освен това беше пиян, нямаше да може да го вдигне и накрая щеше да се презира още повече от сега, ако подобно нещо изобщо беше възможно. Проститутката му се беше лепнала, но той й беше казал да се разкара и беше продължил да пие сам, вперил поглед в собственото си отражение в огледалата зад бара. Цепнатината между две огледала разполовяваше едрото му мечешко лице и изглеждаше сякаш някой го е разсякъл и раздалечил двете части, оставяйки дебела черна черта точно по средата.
Отпусна се на дивана и затвори очи, но му се доповръща и затова ги отвори почти веднага. Погледът му се залута из стаята и се опита да намери нещо, върху което да се съсредоточи. Загледа се в уредбата, после в една пукнатина на тавана, в кримка на Батя Гур, преди накрая да се спре на редицата снимки в рамки на шкафа отсреща. Пое си дълбоко дъх и започна да оглежда изображенията едно след друго, за да му стане по-добре, все едно очите му бяха ръце, а снимките стабилен железен парапет, който да го държи изправен: двамата със сестра му, увиснали с главите надолу от кайсията в семейната им ферма; прадядо му, старият Езекил Бен Рои, корав брадат руснак, емигрирал в управляваната от Османската империя Палестина през 1882-ра, направил Бен Рои една от най-отдавна заселилите се еврейски фамилии в региона; той на дипломирането си в полицейското училище; той и Ал Пачино, чийто филм „Серпико“ го беше вдъхновил да стане полицай. И, разбира се, точно в края на редицата, най-голямата снимка, на тях двамата с Галия, усмихващи се на камерата, застанали с гръб към сребристата покривка на Тивериадското езеро, в Гинозар, в нощта на трийсетия му рожден ден, когато тя му беше подарила сребристата манерка и медальона със светилника, който и в момента носеше на врата си.