Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Преди десетина години често пътувах с кола до Габрово. На десетина километра преди града, от лявата страна, се намираше местността Градини. Помня колко изненадан бях, когато за първи път местни ръководители ме заведоха да вечерям там. Това беше пищен парк със специално отгледани цветя и дървета, с настлани алеи, с малки езера, осветени художествено с потулени лампи, и някъде в средата беше модерният ресторант. Вътре в ресторанта имаше специална зала, скъпо декорирана, която беше винаги заключена. Когато попитах управителя защо не сервират в нея, той ми каза, че я отварят само когато другарят Райко Дамянов дойде, защото била за него. Целият този комплекс беше създаден по идея на Райко Дамянов, за да се обезсмърти пред своите земляци. Някой би казал, че в това няма нищо лошо и че е хубаво, че ръководителите на държавата проявяват такава синовна привързаност към родните си краища, и че се стараят да ги разкрасят. Бих се съгласил с това обяснение само ако въпросните ръководители плащаха от собствения си джоб за своята синовна привързаност. А в нашите случаи ставаше недопустимо отклоняване на държавни средства за угаждане на местни интереси и за демонстриране суетата на разни ръководители. Или както се казва — с чужда пита помен да правиш. Когато някога дедите ни са построявали чешми, за да улеснят живота на съселяните си и за да оставят имената си върху тях, те са плащали сами за това или са ги правили със собствените си ръце. И затова аз не мога да приема щедрите жестове на съвременните държавни ръководители като израз на благородство, а тъкмо напротив — като злоупотреба и разхищение на обществени средства.
Пак преди години, когато човек погледнеше вечер от Витоша към осеяното със светлини софийско поле, веднага забелязваше в северната му част, по посока на Стара планина, група извънредно мощни, почти прожекторни светлини. Всеки би помислил, че това е някакъв завод, където се работеше денем и нощем. Оказа се, че е родната махала край Кумарица на министъра на вътрешните работи и член на Политбюро Георги Цанков, по чиято инициатива, за негова собствена слава в години на пестене на електрическата енергия, последната се прахосваше, за да свети из улици, по които едва ли някой минаваше. Нямаше никакво значение, че в същото време гъсто населени райони на София бяха в тъмнина, че хората нямаха право да ползуват котлони и ютии във върховите часове, и т.н.
Тази трогателна дейност на разни ръководители спрямо родните им места или спрямо скъпи на самите тях улици, мегдани, ливади или полета беше характерна за психологията на нашия партиен или държавен ръководител. В известна степен тя беше и демагогия, тъй като „човек не гледаше само за себе си, ами се сещаше и за народа, от който бе излязъл“. По-големи или по-малки величия се стараеха да оставят името си било чрез асфалтиране на улици, било чрез някоя и друга постройка, която, макар и не особено нужна, трябваше да остане за чест и слава на признателния син. По инициатива на Митко Григоров бе построена сградата на читалището или културния дом в квартал „Иван Вазов“, която поне по мое време нямаше никакво оправдание.
Но мисля, че шампион на тази любов към родния край е сегашният председател на Държавния съвет Тодор Живков. Може би село Правец, неговото родно село, е най-благоустроеното село в страната. Маса средства бяха хвърлени, за да превърнат това никакво село в нещо като показно, едва ли не музейно село, чиято единствена заслуга в българската история е раждането на Тодор Живков. Нямам представа точно колко средства са отишли за създаването на никому ненужния мотел край селото, за асфалтирането, суперелектрифицирането, общественото строителство и т.н., но сигурен съм, че много други села са били ощетени заради село Правец. Пак на Тодор Живков се дължи невероятното фаворизиране на Ботевград и околния район, където бяха хвърлени огромни пари за градско и индустриално строителство. Спомням си специалисти физици от София, които проклинаха изграждането на Завода за полупроводници в Ботевград, където те трябваше да работят. Почти като медодобивния завод на Червенков Заводът за полупроводници ни в клин, ни в ръкав бе построен в Ботевград по една-единствена причина — да изрази добрите чувства на Живков към земляците му. Специалният характер на този завод, който изискваше по-висококвалифицирана работна ръка, задължаваше той да бъде построен в София. Но за нещастие на столицата председателят на Държавния съвет не бе роден в нейните предели. По същите причини Ботевград и околността са най-привилегированият район на страната.