Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Нямам възможност да проследя по-надълбоко и по-надалече това толкова разпространено явление на отклоняване на обществени средства за увековечаване на сантименталните чувства на един или друг ръководител. Трябва да кажа, че то е още по-популярно всред местните, окръжните партийни ръководители, които всячески фаворизират своите махали, села или улици за сметка на останалата част от страната. Но крайно субективното и неоправдано прахосване на държавни пари не се отнася само до родните краища, а до всевъзможни други начинания. Спомням си, че един важен министър се влюби в една цигуларка. Разбира се, тя поиска от него да й създаде специален оркестър и другарят министър най-сериозно излезе с такова предложение до Комитета за изкуство и култура. Ще кажете, почти като във времената на Франц Йосиф Първи или Николай Първи. Но разликата е, че там все пак един дворянин е заплащал за своя оркестър със свои собствени средства.
И пак, както в историята със софийското море, отговорност няма, защото няма обществена съвест, която да я поиска. Онова, което във всяко демократично общество е невъзможно, у нас си е в реда на нещата.
СТАРШИ ЛЕЙТЕНАНТЪТ И НОЩТА
С жена ми се преместихме да живеем в стара национализирана вила над Драгалевци, недалеч от станцията на лифта. Вилата бе обградена от високи тополи и изглеждаше причудливо уединена. От нейните балкони и тераси София и софийското поле се виждаха като на длан. Ние заехме горния етаж, а долният етаж се обитаваше от непознато четиричленно семейство. При внасянето на багажа дойде да ни помогне мъж на около 35–36 години, среден на ръст, с широки плещи и силни, мускулести ръце. Лицето му беше обрасло с гъста черна брада. Тогава, през лятото на 1964, брадите у нас още не бяха на мода. Но онова, което ме накара леко да потръпна, бяха очите му — черни, открити, с неестествено силен блясък, който сякаш придаваше на всеки негов израз чувство на крайност. Помислих си, че той или е алкохолик, или пък е с болен дух, който живее в постоянна възбуда. В противоречие с лицето му неговият глас звучеше меко и внимателно. Това беше моят нов съсед, наемателят на долния етаж, баща на две деца, момиче на 10–11 години и момче на 6. Жена му беше учителка в близката прогимназия, а децата изглеждаха мили и добре възпитани.
В онзи първи ден нямах никаква представа за миналото на моя съсед. Само чувствувах, че той беше обременен от силно, все още нестихнало преживяване.
„Не ти ли се струва, че той е малко особен?“ — попита ме жена ми, донякъде обезпокоена. Но малко по-късно тя се запозна с децата и майка им и тяхното приятелско отношение явно разпиля съмненията й. Вечерта, уморени от пренасянето на багажа, ние си легнахме рано. Но някъде около полунощ жена ми ме събуди:
— Слушай! — каза тя.
Всред лекото шумолене на тополите се чуваха техните ритмични стъпки и от време на време някакъв плътен глас произнасяше неразбираеми думи. Имаше почти пълнолуние и навън бе доста светло. Станах и отидох до прозореца. Долу на голямата, почти бяла тераса видях картина, която моментално ме разсъни. В средата на терасата беше поставен празен дървен стол, а моят нов съсед се движеше ритмично напред-назад и въртеше главата си по посока на стола, като че там някой седеше. Ръцете му бяха скръстени отзад и тялото му беше леко приведено, за да изрази активно внимание към онзи, който се предполагаше да седи на празния стол. Дойде ми на ум, че това, което беше пред очите ми, напомняше на сцена в следователския кабинет на Държавна сигурност. Точно по същия начин подследственият седеше или стоеше в средата, а следователят се движеше в същия ритъм около него и го чакаше да говори. Това беше класическата сцена, която толкова много хора у нас познаваха и която най-често се разиграваше в полунощ. Движението на моя съсед около празния стол беше призрачно ехо от зловещите нощи на сталинската епоха, от варварския триумф на „биячите“ над вързаната жертва.
„Мълчанието не винаги е злато!“ — каза той на стола с тон, чиято яснота потвърди всичките ни съмнения.