Потъването на Япония

От студеното небе сякаш падаха ледени кристалчета. Като криеше лице в яката на палтото си, Онодера бързаше от канцеларията на премиер-министъра към Управлението за морска безопасност. Той не можа да мине по краткия път, защото районът покрай зданието на парламента, беше зает от демонстранти. Това беше първата голяма демонстрация след земетресението. Тук-там вече бяха започнали стълкновения между студентите и подвижните полицейски части. Той реши да се промъкне покрай Патентното управление и през Тораномон да премине в Касумигасеки. Университетите бяха пострадали сравнително слабо и в по-голяма част от тях се провеждаха занятия. Наистина в корпусите на някои учебни заведения все още се помещаваха пострадали. Загинаха и не малко преподаватели, поради което често се отменяха лекции. Много от учащите се, които бяха лишени от подслон, заминаха по родните си места. Ето защо сред демонстрантите студентите не бяха много и въпреки че бяха екипирани както винаги с шлемове, каски и палки, не проявяваха особена активност. Понякога се отделяха от работниците и служителите и събрани на група нападаха полицейските отряди. До сградата на парламента на няколко места имаше сблъсквания. Но този път студентите нямаха бутилки със запалителна течност и замеряха полицаите с керемиди и парчета бетон.

Но Онодера почти не гледаше студентите. Другите демонстранти му направиха угнетяващо впечатление. Потиснати и мрачни, те прииждаха на вълни, обзети от потискащо мълчание. Носеха плакати: „Искаме жилища!“, „Отворете сградите!“, „На пострадалите — помощи!“. Техните сиви, почти вкаменени от студа лица внушаваха непреодолима тревога.

Може би тези хора подсъзнателно усещат нещо, мислеше си той. Та нали японският народ притежава изключително изострена чувствителност. Япония е икономически силна страна. Загубите от земетресението са огромни, но ако се погледнат данните, според уверението на правителството, само след няколко години всичко ще се възстанови, ще си дойде на мястото. Но в душите на хората е заседнало лошо предчувствие, че в света нещо не е на ред, че ще стане нещо, което не трябва да стане. И такова понижаване на самочувствието се усещаше в цялото общество. За това способствуваха и вестниците, които пишеха в своя предпочитан подстрекаващо пророчески маниер. Обикновените хора вече не обръщаха внимание на това. В тази епоха на пресищане с всякакъв вид информация те вече бяха получили емоционален имунитет срещу „гръмките заглавия“ и считаха, че такава е природата на журналистите.

Не, мислеше си Онодера, този път сигурно са подушили, че тук става нещо. Тревогата, която се излъчваше от демонстрантите, от техните затворени, сиви от студа и тъгата лица, сякаш свидетелствуваше, че хората губят увереност в утрешния ден. И плакатите с такива категорични искания в този труден за цялата страна момент… Не, те усещат приближаването на нещо недобро, на някакви трагични промени… Те се отнасяха, както и преди към дръзките заглавия като „Ще настъпи ли голяма криза?“ или „Пресните продукти поскъпнаха с четиридесет процента на черната борса“, или „Опасност от продоволствена криза през следващата пролет“, но бяха станали по-внимателни, като се опитваха да прочетат зад тези заглавия признаците на нещо по-страшно. Силно чувствителен народ, със свито сърце продължаваше да си мисли Онодера, като минаваше покрай демонстрантите и с кожата си усещаше тяхното настроение. А какво ще стане, ако те… ако народът узнае всичко?… Нали вероятността сега превишава петдесет процента… Няма ли да доведе това до огромна паника?