Изповедите на един буржоа

Минах през три села, следобед в едно от селцата ме спря млад свещеник, капелан в общината, и с подозрение ме заразпитва. Отговарях лаконично на въпросите му, седнах до него на пейката пред сградата на енорията, постояхме тъй известно време. Разпитваше ме предпазливо, донесе ми вода в гърненце и ми даде да пия. След малко се изправих, подадох му ръка и казах, че трябва да тръгвам, „защото имам работа“. (Той беше разказал това на жандармите.) Съпроводи ме до оградата, но като по чудо не ме възпря дори с жест; дълго усещах погледа му върху гърба си и въобще не се обезпокоих, че съм се срещнал и разговарял с него; чувствах такава сила и спокойствие, които никой не можеше да разклати. Навярно и капеланът бе отстъпил пред това чувство за сигурност, когато ме пусна да си вървя; мисля, че все пак дълго е гледал смутено подире ми, съзерцавайки ме и мълчейки в безпомощното си изумление; явно, не е хукнал да алармира жандармерията, а едва по-късно, когато стражарите от общината били вече мобилизирани, насочил преследвачите по дирите ми; сякаш бе естествено един облечен по господарски юноша да броди из селата без багаж, защото „имал работа“… Това спокойствие обезоръжаваше всекиго, когото срещнех по пътя; никой не ме питаше относно целта на пътуването ми, нито пък откъде идвам и защо… Вечерта стигнах в гората.

Доста далеч, на един ден ходене пешком трябва да съм бил тогава вече от имота на чичо си, защото пътем здравата крачех, понякога дори тичах. Гората не ме плашеше, нито нощта; някак маловажно изглеждаше всичко това пред кошмара, който ми се беше случил него ден. По пътя сякаш мъглите се вдигаха около мен, виждах местности, странни образи; ехтеше гласът на един от моите възпитатели, тъжното лице на баща ми, виждах отчетливо и майка си как играе с мен — в незапомнени времена — на голямата веранда на вилата, в единия ъгъл, тя ми прави лекарски кабинет, аз съм лекарят и на голям картон изписва името ми с ръбати букви. И един друг спомен, книжка с картинки, която получавам като подарък след дифтерита: вече съм прехвърлил три годинки, но упорито мълча, семейството не успява да изкопчи дума от мене, мислят ме за недоразвит и отчаяно ме увещават да говоря; лежа след боледуването в леглото, прелиствам книжката с картинки и изведнъж извиквам: „Ей я милата маймунка!“ И пак майка ми, все майка ми: веднъж бе много болна и когато оздравя, заминахме двамата за Бартфа; вече съм навършил четири годинки, майка ми по цял ден лежи в стаята на страноприемницата и ми дава „възрастни“ задачи: да купя марки за писмата й, сутрин аз вземам до извора прясно изпечения хляб и съм толкова щастлив и горд. Веднъж пътувахме за Карлсбад, в хотела ни дадоха задушна стая с изглед към двора, прозорецът е обърнат към вътрешния двор, виждам от него брандмауера и решавам, че никога няма да пътувам, защото у дома всичко е много по-красиво и по-весело. И друг път, прибира се нощем вкъщи с баща ми, не спя, лежа в креватчето с решетките, дойката е изчезнала някъде, чакам я от часове в тъмното и с плачлив глас, със страховит укор казвам: „И котка, и тигър да дойде, никого не го е грижа за мене!“ — и тогава се надвесва в тъмното към мен и лицето й е тъй бяло… Мамините думи ме съпровождат из пътя, просто не разбирам какво се е случило с мен, къде сбърках? Разсъждавам тъй спокойно, сякаш действително се движа към целта; а целта е просто да съм по-далеч оттук. Ако с човек се случи нещо — имам предвид, когато животът му придобие истинска посока и се отклони по пътечка, откъдето не може да се върне повече обратно –, всички препятствия се отстраняват от пътя му. Знаех, че така доникъде няма да стигна, че това бродене е безцелно, рано или късно ще ме заловят и тогава ще видим какво ще стане; не мислех за авантюри, не копнеех за чуждестранния легион; просто бях избягал от дома и по пътя научих, че това е всичко на всичко смисълът на тази екскурзия, вече никой нищо не може да стори, разривът се е случил, дори и аз вече не бих могъл да променя реалността. В такъв момент всички са безсилни срещу бунтовника, никой не препречи пътя ми, само гледаха подире ми и се отбиваха встрани, както от изпадналия в амок. Сега, след време, ми изглежда, че това няколкочасово бродене е било най-дългото пътуване в живота ми. В тъмната гора вървях спокойно, все едно познавах пътищата и не би могла да ме настигне опасност, за тук съм тръгнал, тук ме и чакат. Беше ясна, топла нощ. Срещнах и въглищари; но тогава вече бях изпаднал в унес и не си спомням дали са ме питали нещо. Останах при тях, докато жандармеристите не ме откриха.