Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Ричард потри очи и се втренчи в нея.
— Прави се съвсем лесно — обясни Емелин. — Разхлабваш резето и тъй като резето и ключалката са били смазани, когато е блъснал вратата, тя се е заключила отвътре.
— Да не би да казваш, че сър Лайънъл го е направил?
— Не, разбира се — отсече тя. — Направил го е убиецът. Утре обиколи замъка и намери врата с резе и ключалка. Ако ги смажеш, можеш да направиш същото. Убиецът го е направил, защото е знаел, че ще посети сър Лайънъл. — Тя сви рамене. — После смятал да обвини за убийството духа, призрака или какъвто демон обитава този замък. Мисля, че убиецът е почукал на вратата на сър Лайънъл и е влязъл вътре. Бомон е седял на масата, може би е записвал мислите си. Убиецът му е заговорил, приспал е подозренията му, твърдял, че в замъка има таен коридор. Бомон го последвал в тъмната част на стаята, предателят извадил камата си и…
— Разбира се — прекъсна я Ричард. — Бомон трябва да е умрял бързо, давейки се в собствената си кръв. Убиецът изцапва пръстите му с кръв и гипс и си тръгва, като тръшва вратата зад себе си. — Той вдигна ръка. — Това е звукът, който ме събуди снощи. — Той грабна ивиците пергамент. — Но тук няма нищо написано.
— Убиецът е взел изписаните — отвърна Емелин. — Но виж — тя взе обратно пергамента и го опъна пред светлината на огъня — можеш да видиш лек отпечатък от онова, което е писано отгоре.
Ричард коленичи, взе една ивица и я задържа пред яркия огън. Пергаментът беше тънък и евтин. Приближи го още и различи бледата рисунка на орел с разтворени криле, който носи желязна пръчка в ноктите си.
— Това е гербът на баща ми! — възкликна той. — Защо Бомон го е нарисувал?
— Погледни желязната пръчка — настоя Емелин. — Виж колко пъти е подчертавана.
Ричард се облегна на стола си.
— За какво ли е мислел Бомон?
— Нещо е пробудило спомените му — отвърна Емелин. — За онзи турнир преди години, който баща ти е направил в голямата ливада, когато лейди Катрин е дала цветовете си на друг рицар. Мисля, че Бомон си е спомнил кой ги е носил.
— Но според това — започна Ричард — излиза, че това е бил баща ми. Което доказва — добави той с горчивина, — че официалната версия е вярна; че баща ми и лейди Катрин са имали незаконна връзка и той е убил нея и лорд Саймън в пристъп на ярост. — Ричард почука по пергамента. — Но аз съм сигурен, че това е лъжа.
— Странно е — заяви Емелин и протегна ръце, за да се стопли на огъня. — Когато лорд Саймън умрял, посочил през стаята и прошепнал нещо като „истината е в орела“ и „нищо ново под слънцето“. Не забравяй, Ричард, той е умирал, мислите му са били объркани. Докато ви чаках да се върнете следобед, отидох в стаята, където е бил намерен трупът на лорд Саймън. На огнището е издълбан герба ви. Помниш го — слънце, под него орел й в ноктите му — желязна пръчка. Фразата „нищо ново под слънцето“ може да се отнася до герба на баща ти — в него има слънце.
— Както има и орел с желязна пръчка — добави Ричард. Погледна към Бутлак, който унесено хъркаше и се зачуди дали наистина спи или се преструва.
— За какво мислиш? — попита Емелин.
— Опитвах да си спомня гербовете на различните рицари. На Манинг е лъв, на Ферърс — кораб със сребърни звезди.
— На Бремнър е ястреб — добави Емелин, — който носи слънце в ноктите си. Докато този на Грантъм — тя отметна глава назад — е мечка, която държи заострен жезъл на черен фон. — Тя поклати глава. — Това не обяснява нищо.
Вратата зад нея се отвори с трясък и Емелин подскочи — Барликорн се втурна вътре; от косата и брадата му висяха сламки, дрехите му бяха размъкнати.
— Хлапето! — извика той. — Синът на разбойника е избягал. Бях го завързал. — Стрелецът се приближи към огнището. — Прегризал е въжето като куче. — Той отиде и затвори вратата. — Мастър Ричард, да го преследвам ли?
Оръженосецът поклати глава.
— Бог знае къде се е скрил в мрака — обясни той. — Ако може да се върне до брода, преследването ще бъде излишно. — Той потупа Барликорн по рамото и го придърпа до огъня. — Честно казано, радвам се, че си е отишъл. Един проблем по-малко. Сигурен съм, че ако беше останало на нашите добри рицари, те щяха да му вземат главата, както на останалите.
Барликорн седна пред огнището. Бутлак, обезпокоен от шума и нахлуването на студен въздух, също се събуди и се изправи, като търкаше лицето си и мърмореше нещо за християнските души, които не могат да спят.