Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
Ричард сви рамене и погледна към ливадата. Помнеше как беше нападнал рицарят, пълният му контрол върху коня, сечащите удари на меча му. Това му беше напомнило за нещо, но беше твърде уморен, а рицарите се трупаха край него.
— Мастър Ричард.
Манинг стоеше пред него разкрачен. Той посочи с палец през рамото си към свитите разбойници, скупчени като стадо. Рицарят се закашля, когато облак дим от огъня върху леда, се понесе над острова.
— Това, което иска да каже Манинг — обади се Ферърс, облегнат на меча си зад останалите — е, че всички ние сме мирови съдии на това графство. Имаме кралски заповеди. Тези мъже са разбойници, главорези. — Той си проправи път през останалите. — Съгласно заповедите, който ги види, трябва да ги убие.
— Вярно е. — Грантъм погледна засрамено към Ричард. — Трябва да ги екзекутираме.
Ричард отмести поглед.
— Не ни е нужно разрешението ти — предупреди го Ферърс. — Просто ти казваме в знак на уважение какво трябва да се направи.
Думите му предизвикаха отчаяни стонове сред разбойниците. Сега водачът им се изправи на крака и щеше да пристъпи напред, но камата на Барликорн опря в гърлото му.
— Тогава проклети да сте! — извика той. — Няма да моля за милост! — Той сграбчи момчето, което имаше остра червена коса, покрито с брадавици лице, изпъкнали очи и олигавена уста. — Момчето не бива да умре. — Той се обърна към Барликорн. — Убий мен, но пощади сина ми.
Лесничеят бързо погледна към Ричард и кимна. Оръженосецът се обърна и затвори очи. Знаеше, че рицарите са прави. Законът беше на тяхна страна, разбойниците бяха истински главорези. Всеки имаше право да ги убие. Какво можеше да направи той? Ако се противопоставеше, нямаше да му се подчинят. Един разбойник с гъста, сплетена коса и лице, почти скрито от мустаците и брадата, залитна напред. Хвърли се в краката на Ферърс, вкопчи се в ботушите и задърпа пеша на наметалото му. Бърбореше на диалект, който нито Ричард, нито останалите разбираха. Ферърс го срита, но мъжът отново се вкопчи в дрехата му. Този път гласът му беше по-остър и ясен, но преди Ричард и останалите да се намесят, Ферърс извади меча си и с едно движение преряза гърлото му от ухо до ухо. Разбойникът коленичи, задавен в собствената си кръв с втренчен в убиеца си поглед. После се олюля встрани и падна на снега. Ферърс се наведе и изчисти острието в кожения му жакет. После вдигна очи, на суровото му лице имаше усмивка.
— Разправяше, че е един от моите арендатори — грубо каза рицарят. — И молеше за милост.
— А на какво наречие говореше? — попита Барликорн.
— Той е от Фенс16 — обади се главатарят. Намръщи се и плю върху трупа. — Наистина смяташе, че може да се надява на милост.
Ричард прекрачи тялото и отново огледа разбойниците. Погледът му минаваше по порочните им лица.
— Няма да ги бесим — каза той през рамо. — Свършете бързо. Гилдас, намери Бутлак. Ако някой тук иска да се изповяда… — Ричард се приведе и сграбчи момчето, което още се криеше зад баща си. — Детето няма да умре. — Той го избута встрани и го подкани. — Върви, момче.
— Аз ще се погрижа за него — предложи Барликорн и прибра камата си. — Преследвал съм тези мъже и те са ме преследвали, но няма да ми достави удоволствие да ги убия.
Сър Хенри Грантъм пристъпи и вдигна меча си.
— Аз, сър Хенри Грантъм — извика той и гласът му прокънтя като погребален звън, — кралски наместник и мирови съдия в това графство, с властта, която ми е дадена, ви осъждам на смърт за престъпления срещу Короната и народа! Присъдата ще бъде изпълнена незабавно!
Той отстъпи назад. Бремнър и Манинг донесоха един пън. Всички изчакаха, докато Бутлак се върне. Отшелникът се смеси с разбойниците, които стояха, без да се съпротивляват; неколцина се молеха, други плачеха, но повечето последваха арогантния пример на главатаря си. Той беше избутан и принуден да коленичи. Бремнър вдигна меча и с един ужасен удар отсече главата от раменете му. Конете, разтревожени от мириса на кръвта, станаха неспокойни. Гилдас ги отведе, докато втори разбойник беше избутан напред за екзекуция. Ричард затвори очи, прекръсти се и поведе Баяр за юздите към ливадата. Барликорн и момчето го очакваха. Стрелецът посочи към труповете, струпани върху снега.
— Мастър Ричард — той сграбчи момчето за яката. — Трябва да изпратим пратеник. Тези трупове трябва да се погребат. — Той кимна назад към брега, където екзекуциите продължаваха. — Трябва да получим одобрение за онова, което направихме.
Оръженосецът не му отговори; той гледаше огромните локви кръв, осеяли ливадата и жестоките гарвани с жълти човки, които чакаха, за да пируват с лешта.
16
Област в Източна Англия между градовете Линкълн и Кеймбридж. — Бел.ред.